— Щураци — пренебрежително каза Далтън.
— Не, Далтън. Не са щураци. Това са нормални хора, които притежават паранормалната сила, която именно постави „Фишхуук“ на мястото, на което е днес. Вие уважавате тези сили, когато са част от „Фишхуук“, но ако ги намерите сред своите хора, ги осъждате.
— Не бихме посмели — каза Далтън. — Има обществена обстановка.
— Да, знам — каза Блейн — обществената обстановка. Малките щастливи тълпи все още ли разпъват на кръст паранормалните?
— Моралният климат — отсъди Далтън — понякога води до неприятности.
— О, да, мога да си го представя — отвърна Блейн.
Далтън извади пурата от устата си и я разгледа с нещо като отвращение. Единият й край беше изгаснал, а другият — яростно сдъвкан. След кратко размишление той я хвърли в една саксия. Угарката падна на едно от долните листа на растението и се залюля.
Далтън отново се облегна назад и скръсти ръце пред корема си. Загледа се в тавана.
— Мистър Блейн — каза той.
— Да?
— Вие сте много проницателен човек. А и откровен. Пък и се отнасяте отрицателно към дребнавото мислене. Вие ми казахте някои интересни нещица и на мен ми хареса начинът, по който го сторихте.
— Ваш покорен слуга — хладно каза Блейн.
— Колко ви плащат?
— Достатъчно — отвърна Блейн.
— Няма такова нещо като „достатъчно“. Никога не съм виждал някой, който да…
— Ако се опитвате да ме купите, сте изпаднал в огромна заблуда.
— Не да ви купя. Да ви наема. Вие знаете козовете на „Фишхуук“. Познавате много хора. Вие бихте бил безценен като консултант. Можем да обсъдим…
— Извинете ме, сър — прекъсна го Блейн, — но бих ви бил напълно безполезен. При сегашните обстоятелства не бих помогнал с нищо.
Беше се задържал тук вече час, а това бе твърде дълго. Беше хапнал, бе изпил едно питие и беше приказвал с Далтън. Време беше да се измъква. Това, което бе станало тук, скоро щеше да е достояние на „Фишхуук“, а по това време той вече трябваше да е далеч.
Зад гърба му се чу шумолене и една ръка се облегна на рамото му.
— Шеп — каза Шарлин Уитиър. — Толкова е мило, че дойде.
Той стана и се обърна към нея.
— Беше мило от твоя страна да ме поканиш. Тя сбърчи чело.
— Наистина ли съм те поканила?
— Не — отвърна той. — Нека бъдем искрени. Фреди ме довлече. Надявам се, че нямаш нищо против.
— Знаеш, че винаги си добре дошъл. Ръката й стисна рамото му.
— Искам да видиш един човек. Ще ни извините, мистър Далтън.
— Разбира се — отговори Далтън. Тя поведе Блейн.
— Знаеш ли — каза той, — това беше доста неучтиво от твоя страна.
— Спасих те — каза тя. — Този човек е ужасно досаден. Нямам представа как се е промъкнал тук. Сигурна съм, че не съм го канила.
— А кой всъщност е той? — попита Блейн. — Така и не разбрах.
Тя сви голите си рамене.
— Водач на някаква бизнесделегация. Идват да изплачат разбитите си сърца пред „Фишхуук“.
— Това го разбрах. Той е разгневен и крайно нещастен.
— Нямаш нищо за пиене — каза Шарлин.
— Току-що пих.
— А яде ли нещо? Добре ли си прекарваш? Имам ново дименсино, най-новото…
— Може би — каза Блейн. — Може би по-късно.
— Отиди и си вземи пиене — посъветва го Шарлин. — Трябва да кажа по едно здрасти и на някои други гости. Какво ще кажеш да останеш до по-късно? Не съм те виждала от седмици.
Той поклати глава.
— Съжалявам повече, отколкото можеш да си представиш. Беше много мило да ми го предложиш.
— Е, някой друг път — каза тя.
Тя се отдалечи, но той я настигна и я хвана за ръката.
— Шарлин — каза той, — казвал ли ти е някой някога колко ужасно готин човек си?
— Никой — отвърна тя. — Абсолютно никой.
Тя се повдигна на пръсти и леко го целуна по бузата.
— Сега изчезвай да се забавляваш.
Той я гледаше, докато тя не се изгуби в тълпата.
Вътре в него Розовото се размърда, а в движението му имаше отпечатана въпросителна.
Още малко, каза му Блейн. Остави ме да се оправя още малко. След това ще поговорим.
И той усети благодарността и облекчението от другата страна.
Ще се справим, каза. Трябва да се справим. Свързани сме един с друг.
То отново се сви. Той можеше да го усети как сякаш се навива на кравай и оставя нещата в неговите ръце.
В началото то се беше изплашило, а може би тепърва щеше още да се плаши, но в момента приемаше ситуацията. А Блейн знаеше, че за Розовото ситуацията наистина не беше приятна — далеч от уютната синя стая на родното му място.