Той се поразходи безцелно наоколо, заобиколи бара, спря, за да хвърли един поглед в стаята, в която беше инсталирано новото дименсино, а после се насочи към фоайето. Защото трябваше да се измъква. Преди зазоряване той трябваше да е или на много мили оттук или поне да бъде скрит добре.
Заобиколи няколко групички от говорещи си хора и кимна на неколцина, които го поздравиха или му махнаха с ръка.
Може би щеше да загуби малко време, докато намереше кола, в която някой разсеян шофьор да бе забравил ключовете на таблото. Внезапно го връхлетя ужасната мисъл, че можеше въобще да не намери такава кола. И в такъв случай какво щеше да прави? Вероятно щеше да се качи на хълмовете и да остане там ден-два, докато съумееше да състави някакъв план. Може би Шарлин щеше да се съгласи да му помогне, но тя беше твърде приказлива и като че ли беше най-добре да не научава нищо. А в момента той не можеше да се сети за никой друг, от когото да потърси помощ. Някои от момчетата от „Фишхуук“ биха му помогнали, но по този начин щяха да се компрометират, а той не беше дотам отчаян, че да го поиска от тях. Имаше и други, разбира се, но всеки от тях беше по някакъв начин свързан с мрежата от слухове и интриги около „Фишхуук“, така че не беше сигурно на кого може да се вярва.
Беше сигурен, че някои от тях биха го продали единствено за да спечелят нечие илюзорно благоволение.
Достигна вратата към антрето и се почувства така, сякаш бе прекосил гъста джунгла и попадаше в рядка, полюшвана от вятъра горичка. Тук разговорите се чуваха едва, като леко мърморене, а и въздухът беше далеч по-чист и свеж. Чувството на потиснатост от тълпата от тела и разсъдъци бе изчезнало, както и странният пулс, клюките и тъпите разговори.
Външната врата се отвори и една жена влезе във фоайето.
— Хариет! — каза Блейн. — Трябваше да се досетя, че ще дойдеш. Сега се сещам, че ти никога не пропускаш партитата на Шарлин.
Телепатичният й шепот се вряза в мозъка му: Шеп, глупак такъв! Какво правиш тук? (Картина на маймуна с нахлупена на главата й смешна шапка; картина на задната част на кон; картина на подигравателно издигнат фалически символ.)
— Но ти…
Разбира се. Защо не (редица от въпросителни знаци)? Да не мислиш, че ти единствен във „Фишхуук“ го можеш? Вярно е, че има тайни, но аз имам право да ги знам. Как би могъл иначе един добър журналист да се оправя (купчина мръсотия, безкрайна лента новини, голямо ухо, до което са се долепили шепнещи устни)?
Хариет Куимби каза мило на глас:
— Не бих пропуснала купон на Шарлин за нищо на света. Тук можеш да срещнеш наистина очарователни хора.
Лоша постъпка, укорително каза Блейн. Защото да използваш телепатия наистина беше лоша постъпка. Разрешено беше само в някои случаи, но никога като социална функция.
Дяволите да го вземат, каза тя. Разголвам душата си пред теб, а ето какво получавам в замяна. (Лице, което досущ прилича на неговото, с ръка, която е запушила устата му.) Слухът се носи из града. Те дори знаят, че ти си тук. Ще дойдат скоро — а може би дори вече са тук. Щом чух, тръгнах насам възможно най-бързо. Кажи нещо на глас, глупчо! Отстрани погледнато, ние просто си стоим и мълчим.
— Губиш си времето — каза Блейн. — Тази вечер тук няма очарователни хора. Шарлин този път не е събрала тези, които трябва. Наблюдатели!!!!
Може би. Но ние трябва да рискуваме. Ти си на прицел. Също както Стоун. Също както всички други. Тук съм, за да ти помогна.
Той каза на глас:
— Говорих с някакъв бизнесмен. Беше ужасно досаден. Излязох тук просто за да глътна малко въздух. Стоун! Какво знаеш за Стоун?
В момента това няма значение. В такъв случай аз си тръгвам. Няма защо да си губя времето. Колата ми е долу на пътя, но не бива да излизаш с мен. Аз ще отида, ще запаля колата и ще те чакам отпред. Помотай се наоколо, след това се измъкни през кухнята (карта на къщата с червена стрелка, водеща към кухнята).
Знам къде е кухнята.
Гледай да не прецакаш нещо. Без внезапни ходове, запомни това. Без устременост и организираност. Просто се разхождай като обикновен купонджия, на когото тук вече му е адски досадно. (Карикатура на човек с полуотпуснати клепачи, свити от тежестта на носената чаша, рамене, клепнали уши и замръзнала дежурна усмивка на лицето.) Стигни до кухнята и после се измъкни през задната врата към пътя.
— О, нима ще си тръгнеш просто така? — попита Блейн. — Моята преценка за присъстващите си е отрицателна по принцип. Но защо правиш това? Какво ще спечелиш ти от цялата работа? (Разгневен човек, който носи празна чанта.)