Обичам те. (Преплетени сърца, пробити от стрели.)
Лъжеш. (Парче сапун, енергично миещо една уста.)
— Не им казвай, Шеп — каза Хариет. — Това би натъжило Шарлин. Аз съм журналистка и работя върху един материал, в който и ти участваш.
Забравяш едно. От „Фишхуук“ могат да ни причакват долу при входа на каньона.
Не се притеснявай, Шеп. Всичко съм изчислила. Ще ги надхитрим.
— О’кей — каза Блейн. — Няма да кажа на никого. Надявам се да те видя пак. И благодаря.
Тя отвори вратата и излезе. Той чу как стъпките й отекнаха по верандата, а после и по стълбите.
Той се обърна към пълните с хора стаи и когато влезе през вратата, силата на разговорите сякаш го удари в лицето. Хората говореха на висок глас едновременно, без дори да се изслушват, без да има какво чак толкова да кажат; просто бръщолевеха заради самото бръщолевене и търсеха същото отношение и от отсрещната страна.
Значи Хариет беше телепат. Никога не го беше подозирал. Е, ако си журналист и си доста добър в професията си, е съвсем нормално да не показваш това си качество пред околните.
Жена, която умее да си затваря устата, помисли си той. Зачуди се колко ли жени могат да пазят мълчание за подобни неща. Всъщност Хариет, спомни си той, беше първо журналист, а чак тогава жена. Беше на едно от челните места сред всякаквите драскачи.
Той спря на бара и си взе скоч с лед, лениво се отпусна за момент и изпи няколко глътки. Не трябваше да дава вид, че бърза, не трябваше да прилича на човек, който си е наумил нещо определено, а, от друга страна, не биваше да позволява да бъде въвлечен в някой от глупавите разговори, защото не разполагаше с достатъчно време.
Мислеше да отскочи до стаята с дименсиното за минута-две, но това не беше съвсем безопасно. Когато влезеше вътре, човек много бързо се идентифицираше със ситуацията. Губеше чувството си за време. Губеше чувството си за всичко, освен за тази ситуация, която създаваше дименсиното. И да се откажеш по средата често беше неприятно и потискащо.
Реши, че това не е особено добра идея.
Поздрави неколцина от присъстващите; усети как бе потупан по рамото от леко подпийнал джентълмен, с когото се бяха видели преди десетина дни; беше принуден да изслуша няколко безцветни историйки; наложи се да се направи, че флиртува с превзета вдовица, която го пресрещна от засада.
И през цялото време стъпка по стъпка се насочваше към вратата на кухнята. Най-сетне успя да стигне.
Мина през нея и тръгна надолу по стълбите.
Наоколо нямаше никой, мястото беше празно, студено, металическо. Навсякъде блестяха хромирани части и висококачествени предмети. Часовник със секундарник висеше на едната от стените и тиктакането му отекваше в празното помещение.
Блейн остави чашата си, все още наполовина пълна със скоч, на една маса, а след това погледна към външната врата. Тя беше на не повече от пет-шест крачки от него.
Той пристъпи напред и точно когато щеше да направи третата си крачка, тих вик на предупреждение отекна в главата му и той се обърна.
Фреди Бейтс стоеше до големия хладилник, а едната му ръка бе потънала в джоба на сакото му.
— Шеп — каза Фреди Бейтс, — ако бях на твое място, не бих опитал. „Фишхуук“ е обградила мястото. Нямаш никакъв шанс.
6.
Блейн застина. Чувстваше се по-скоро изненадан и объркан, отколкото уплашен или ядосан. Изненадан от Фреди Бейтс. Фреди, който вече бе не безцелно мотаещият се човек, човек с дребни тайнички в един град, пълен с такива като него, а таен агент на „Фишхуук“. И то очевидно много способен.
Бе изненадан и от още нещо. Кърби Ренд бе знаел и въпреки това го бе оставил да напусне кабинета му и да се спусне с асансьора. Но в мига, в който Блейн бе излязъл в коридора, Ренд явно бе сграбчил слушалката и бе наредил на Фреди да действа.
Хитър план, призна Блейн. Много по-хитър от неговите собствени действия. Той не беше допускал нито за миг, че Ренд е заподозрял нещо, а Фреди, когато го качи в колата си, си изглеждаше същият обикновен некадърник.
Постепенно гняв измести учудването му. Гняв, че е заловен, че е вкаран в капана от кретен като Фреди.
— Сега ще излезем отвън като стари приятели — каза Фреди — и ще те заведа обратно да си поговориш с Ренд. Без шум, без бой, съвсем по джентълменски. Нито ти, нито аз имаме желание да смутим по някакъв начин Шарлин.
— Разбира се.
Мислите на Блейн препускаха в търсене на някакъв изход, на нещо, което да му помогне да се измъкне. Защото той нямаше да се върне. Без значение какво щеше да се случи, той нямаше да се върне обратно с Фреди.