Но даже и съвсем да я бе потопила в забрава, нямаше ли да останат упорити хора, които да не изоставят мечтата за звездите? Хора, които да са готови да направят каквото и да е, да се опълчат срещу подигравките на света, да приемат смеха, само и само за да сложат ръка на звездите.
Той се зачуди какво ли е било в онези дни, когато „Фишхуук“ е била само бледа надежда, проблясък разум, частица вяра. Защото малката група от вярващи, упорити хора е била оставена съвсем сама. Когато са молели за помощ, помощ не е имало, а единствено презрителни подигравки.
Пресата бе превърнала в истински карнавал деня, в който те се бяха появили във Вашингтон, за да искат финансова помощ. Съвсем естествено, такава помощ не бе получена, тъй като правителството не желаеше да се замесва в подобен налудничав проект. След като науката с цялата си мощ и слава се бе провалила в опитите си да достигне звездите, как можеше да има надежда, че тези хора ще успеят? И така, хората заработиха съвсем сами, с изключение на жалките подаяния оттук-оттам — едно малко дарение от Индия, друго от Филипините и съвсем малко от Колумбия — плюс дребните стотинки от метафизическите общества и от някои съчувстващи дарители.
Най-сетне една много сърдечна страна — Мексико — ги бе поканила, бе осигурила пари, оборудвала научен център и лаборатория. Вместо да им се присмее, им бе дала кураж.
И от този ден агенцията „Фишхуук“ се беше превърнала в реалност, беше се развила в институция, която допринесе не само за себе си, но и за страната, която бе разтворила сърцето си за нея.
И аз съм част от „Фишхуук“, помисли Блейн, седнал в килията си. Част от това всъщност тайно общество, макар тайно не по своя вина. По-скоро бе направено тайно от омразата, непоносимостта и крайното суеверие на света. Въпреки че бягам от него, въпреки че то ме преследва, аз съм част от „Фишхуук“.
Той стана от покрития с мръсно одеяло малък нар и се изправи до прозореца, за да погледне навън. Можеше да види напечената от слънцето улица, хилавите дръвчета, поклащащи се над нея, и тъжните, разнебитени къщи от другата й страна. Няколко таратайки бяха паркирани до бордюра. Няколко от тях бяха невероятно стари — с колела, задвижвани от двигатели с вътрешно горене. Мъже, насядали но стъпалата пред входовете на магазините, дъвчеха тютюн и плюеха по тротоара, като правеха малки локвички от плътна, кехлибарена на цвят течност. Локвичките приличаха на засъхнали петна кръв. Мъжете си седяха апатично, преживяха и от време на време подхвърляха по някоя дума помежду си. Не гледаха към сградата на съда, а хвърляха погледи насам-натам, но бяха пресилено равнодушни.
Блейн знаеше, че те всъщност охраняват съда. Охраняваха него — човека с огледалото в ума си. Умът, който отблъсква, както старата Сара бе казала на шерифа.
Именно това бе видял и Кърби Ренд, това го бе предупредило и бе насочило „Фишхуук“ по следата. Което означаваше, че Ренд, ако не го бе забелязал случайно, е бил шпионин. Макар че, помисли си Блейн, нямаше особено значение дали Ренд е шпионин или просто наблюдател. Един наблюдател обаче едва ли би имал възможността да разчете мислите на един ум, който отблъсква.
А това означаваше, осъзна Блейн, че той носи в ума си нещо като мигаща предупредителна светлина за всеки, който има способността да прониква. Никъде нямаше да е в безопасност. Нямаше къде да се скрие. Щеше да надава мощен сигнал към всеки наблюдател, всеки шпионин или всеки следотърсач, който попадне в неговия обсег.
Преди не беше такъв. Беше почти сигурен в това. Иначе някой щеше да му го спомене или пък това щеше да бъде включено в доклада за състоянието на психиката му.
Ей ти, каза на криещото се в ума му нещо, излизай оттам!
То сякаш размаха опашка. Заизвива се като щастливо куче, но не се показа.
Блейн се върна до нара и седна на ръба му.
Хариет щеше да се върне с някаква помощ. Или може би шерифът щеше да го пусне веднага щом станеше безопасно. Макар че всъщност не бе длъжен да направи това, тъй като имаше солидно основание да го задържи — притежаването на оръжие.
Шегаджийо, каза той на своя развеселен другар, може пак да опрем до твоите качества. Може да ни потрябва някой нов номер.
Това същество в мозъка му се беше проявило преди известно време с истински темпорален трик. Или метаболизъм? Нямаше как да разбере каква е истината — дали той се беше движил по-бързо от нормалното, или времето се забави за всички останали, освен за него самия.
А ако избяга, какво?
Към Южна Дакота, както беше казала Хариет?
Може би да, помисли Блейн. Нямаше други планове. Не бе имал време за планове. Пред него бе стоял само голият, ясен проблем да се измъкне от клещите на „Фишхуук“. Преди години, помисли си той, можеше да направи план, но тогава това му бе изглеждало твърде далечно. Беше му се струвало невъзможно да се случи точно на него. А сега седеше тук, затворен в килия в един малък град, чието име дори не знаеше, с не повече от петнадесет долара, които при това бяха заключени в бюрото на шерифа.