Блейн седеше мълчаливо. Свещеникът го гледаше — един скромен човек, който молеше за услуга, но все пак усещаше вътрешната си сила.
— Нямам нищо против — каза Блейн. — Но не мисля, че ще помогне с нещо. Вие сте част от това, което става в този град.
— Не е така, сине мой. Ние не санкционираме, нито осъждаме. Не разполагаме с достатъчно факти.
— Ще ви разкажа за себе си, щом искате да го знаете. Аз съм пътешественик. Работата ми е да пътувам до звездите. Качвам се в една машина — е, не точно машина, а по-скоро символичен апарат, който ми помага да освободя ума си и който вероятно тласва ума ми в правилната посока. И помага при навигацията… Вижте, отче, трудно е да се обясни просто, с обикновени термини. Звучи идиотски.
— Разбирам те без проблеми.
— Добре, навигацията. Това е друго странно нещо. Намесени са такива фактори, за чието обяснение човек не може да нагоди езика си. В науката това би било математика, но не е математика. Това е начинът да отидеш там, да знаеш къде отиваш.
— Магия?
— По дяволите, не! Простете, отче. Не, не е магия. След като човек го разбере, след като го почувства, то става ясно и просто и се превръща в част от самия него. То е толкова естествено, колкото и дишането, и е лесно като падането от дърво. Бих…
— Предполагам — каза отец Фланаган, — че не е необходимо да навлизам в механизма му. Можете ли да ми кажете как се чувствахте на друга планета?
— Ами не е по-различно, отколкото да седя тук с вас. В началото — първите няколко пъти — се чувствах странно гол, напълно гол, само със своя ум, без тялото си…
— А умът ти скита навсякъде?
— Е, не. Може, разбира се, но не го прави. Обикновено се натъпкваш в машината, която си взел със себе си.
— Машина?
— Уред за наблюдение. Той поема цялата информация и я записва на лента. А човек получава пълната картина. Не само това, което вижда сам — макар че това всъщност не е виждане, а усещане, — а съвсем всичко, всичко, което може да бъде доловено. На теория, а и в широката практика машината поема информацията, а умът само я интерпретира.
— А ти какво видя?
Блейн се засмя.
— Отче, това ще ни отнеме повече време от това, с което всеки от нас разполага.
— Нищо сходно със Земята?
— Много рядко е сходно. Има твърде малко планети, които са подобни на Земята. Съотнесени с останалите, разбира се.
Иначе броят им е значителен. Но ние не сме ограничени с подобните на Земята планети. Можем да отидем навсякъде, където е възможна работата на машините. А по начина, по който са конструирани те, това означава почти навсякъде…
— Дори в центъра на друго слънце?
— Не и машината. Тя ще бъде унищожена. Но предполагам, че умът би могъл. Досега, доколкото ми е известно, това не е правено.
— А чувствата ти? Какво мислиш, докато си там?
— Аз отивам там, за да наблюдавам.
— Нямаш ли чувството, че си господар на всичко живо? Не мислиш ли, че човекът държи цялата вселена в ръцете си?
— Ако говорите за греха на гордостта и суетата, не, никога. Понякога изпитваш удоволствие, че знаеш къде си. Често те изпълва удивление, но най-често си озадачен. Отново и отново ти се припомня колко си незначителен. А има и мигове, когато забравяш, че си човек. Ставаш просто частица живот — брат на всичко, което някога е съществувало или ще съществува.
— А мислиш ли за Бога?
— Не. Не мисля, че някога съм го правил.
— Това е много лошо. Твърде страшно. Да си там сам…
— Отче, още в началото ви изясних, че не съм склонен да се поддам на религията — поне не в общоприетия смисъл. Постъпих честно с вас. Бях откровен.
— Така е.
— И ако следващите ви въпроси ще са от рода на: може ли религиозен човек да отиде до звездите и пак да запази вярата си, може ли да отиде и да се върне изпълнен с вяра, пътуването към звездите няма ли да отнеме нещо от истинската му вяра, то тогава ще ви помоля да изясните своите термини.
— Моите термини? — попита отецът смаяно.
— Да. Например „вяра“. Какво разбирате под вяра? Вярата достатъчна ли е за човека? Трябва ли той да се задоволява само с вярата? Няма ли начин да се открие истината? Вярата в нещо, за което няма други, освен философски доказателства, ли е истинският белег на един християнин? Или църквата още отдавна е трябвало…
Отец Фланаган вдигна ръка.
— Синко! Сине мой!
— Забравете го, отче. Не трябваше да го казвам.