— Съжалявам, Блейн — каза той, — но просто не мога да го направя. Тия хора са ми приятели. Израснал съм сред тях. Не мога да ги изпозастрелям.
— Разбира се, че не можеш — отвърна Блейн. — Та ти си само един долен страхливец.
— Давай тия ключове — изръмжа един от тримата. — Хайде да го вадим оттук.
— Висят на пирона до вратата — каза шерифът и хвърли поглед към Блейн. — Не мога да направя нищо.
— Можеш да се гръмнеш — жегна го Блейн. — Препоръчвам ти го от все сърце.
Мъжът донесе ключовете и шерифът се отдръпна. Ключът изщрака в ключалката.
— Искам да разберете едно нещо. Ще изляза оттук сам — каза Блейн на човека, който отключваше вратата.
— Ха! — изсумтя той.
— Казах, че ще изляза сам. Няма да се оставя да ме влачите.
— Ще излезеш така, както ние решим — излая мъжът.
— Това е дреболия — настоя шерифът. — Няма нищо да ви стане, ако го оставите.
Мъжът отвори вратата на клетката и каза:
— Добре! Излизай!
Блейн излезе в коридора и тримата го заобиколиха — двама отстрани и един зад гърба му. Не го докоснаха. Мъжът с ключовете ги хвърли на пода. Те издрънчаха на пода със звук, който накара Блейн да потрепери.
Ето че ще се случи, помисли той. Колкото и невероятно да изглеждаше, щеше да му се случи.
— Хайде, смрадлив паранормалнико — каза мъжът зад него и го блъсна в гърба.
— Искаше да вървиш — обади се друг. — Да те видим тогава как вървиш.
Блейн тръгна уверено и право, концентриран върху всяка крачка, за да е сигурен, че няма да залитне. Защото не трябваше да залита. Не трябваше да прави нищо, с което да се изложи.
Надежда все още има, каза си той. Имаше възможност отвън да чака някой от „Фишхуук“, готов да го измъкне от тях. Или Хариет да е получила помощ и вече да се връща или дори да е тук. Въпреки че беше доста невероятно. Тя не бе имала достатъчно време и не можеше да знае за появилите се непредвидени обстоятелства.
Той премина с уверени крачки край стаята на шерифа и през коридора към външната врата, докато тримата мъже се движеха почти опрени до него.
Някой задържа външната врата с жест на подигравателна учтивост, за да може да мине.
Поколеба се за миг. Обзе го ужас. Защото минеше ли през вратата, спуснеше ли се по стъпалата и изправеше ли се пред тълпата, всяка надежда изчезваше.
— Продължавай, мръсно копеле — изръмжа мъжът зад него. — Те те чакат отвън.
Мъжът сложи ръка на гърба му и го бутна напред. Блейн се заклати една-две крачки, но после пак тръгна уверено.
След миг мина през вратата и се изправи пред тълпата.
От нея излезе животински вик — вик, изразяващ смесица от омраза и страх, вик, подобен на воя на глутница вълци, които следват кървава диря, подобен на ръмженето на тигър, изморен от дебнене, но и с такива нотки в себе си, които наподобяваха скимтенето на заклещено в ъгъла животно.
И тези тук, помисли Блейн с един странен, далечен ъгъл на ума си, бяха преследваните животни — хората, които бягаха. Тук бяха омразата, ужасът и завистта на ненапредничавите, безсилието на тези, които бяха останали назад, нетърпеливостта и задоволството на тези, които отказваха да проумеят и разберат. Това бяха последните стражи на един стар ред. Те охраняваха тесния проход срещу вестителите на бъдещето.
Те щяха да го убият, както бяха убили и други, както щяха да убият и много още. Но съдбата им вече беше предопределена, битката вече бе спечелена.
Някой го бутна отзад и той се хлъзна по гладките каменни стълби. Падна и се претърколи, а тълпата се скупчи около него. Сграбчиха го много ръце, пръстите им се забиваха в мускулите му, а гадната, топла миризма на дъха им го лъхна в лицето.
Многото ръце го изправиха на крака и го заблъскаха напред-назад. Някой го удари в стомаха, друг го плесна силно през лицето. От ревящата тълпа се чу силен глас:
— Хайде, смрадлив паранормалнико, телепортирай се! Това е всичко, което трябва да направиш. Телепортирай се!
И това беше най-подходящата подигравка, защото съществуваха само малцина, които можеха и да се телепортират. Имаше левитатори, които се движеха във въздуха като птици, имаше много други, подобни на Блейн, които можеха да телепортират малки предмети, и други, също подобни на Блейн, които можеха да телепортират умовете си през много светлинни години, макар и с помощта на странни машини. Но истински телепортатор, който може да прехвърля тялото си от едно място на друго само за части от секундата, беше много трудно да бъде намерен.
— Телепортирай се! Телепортирай се! Телепортирай се, ти, мръсен, смрадлив паранормалник!