С въжето, което все още висеше от врата му, Блейн бавно се завъртя, като се огледа във всички посоки. И във всички посоки гледката беше същата. Сградата на съда все още се очертаваше ясно на последните дневни светлини. Улицата бе тиха и пуста, а до бордюра бяха паркирани коли. Витрините на магазините очертаваха улицата със своите сякаш ослепели прозорци.
Имаше едно дърво — самотно и увехнало — което се издигаше на ъгъла до бръснарския салон.
И никъде нямаше хора. Нито птички, нито птичи песни. Нито кучета. Нито котки. Нито бръмчене на насекоми. Може би, помисли си Блейн, нямаше дори нито една бактерия или микроб.
Предпазливо, сякаш се боеше, че с движенията си може да наруши магията, Блейн вдигна ръце и отхлаби въжето. Изхлузи го от главата си и го хвърли на земята. Разтърка врата си леко, с една ръка. Още го болеше. Усещаше леки бодежи по кожата си на местата, където от въжето се бяха отделили тънки нишки и се бяха впили във врата му.
Направи една внимателна крачка и откри, че може да върви, въпреки че тялото все още го наболяваше от случайните удари, които бе получило. Излезе и застана в средата на улицата, като я огледа нагоре и надолу по продължението й. Беше пуста докъдето му стигаше погледът.
Слънцето бе залязло, тъмнината не беше далеч, а това означаваше, каза си той, че се бе върнал само преди малко.
И стоеше вцепенен, замръзнал в средата на улицата, която би трябвало да познава.
Защото той знаеше! Без капка съмнение той знаеше какво точно е извършил. Въпреки че, каза си, трябва да го е направил без съзнателно усилие, почти инстинктивно — нещо като условен рефлекс за избягване на опасността.
Беше нещо, за което нямаше начин да разбере как го е направил, нещо, за което минута по-рано би се заклел, че е невъзможно. Беше нещо, което нито един човек не бе правил преди. Нещо, което никой не бе и мечтал да опита.
Беше се придвижил през времето. Беше преминал в миналото преди около половин час.
Стоеше на улицата, опитвайки се да си спомни как го бе направил, но всичко, което успя да си спомни, беше само нарастващият ужас, който го обземаше на вълни и заплашваше да го удави.
Имаше само един възможен отговор: беше го направил с помощта на дълбоко вкоренено в него знание, което досега не знаеше, че притежава. Беше го осъществил в последното си, отчаяно, инстинктивно усилие — както човек може, без да се замисли, да протегне ръка, за да се предпази от неочакван удар.
Това надвишаваше възможностите му на човек, но без съмнение, не и възможностите на извънземния интелект. Като човешко същество той не притежаваше инстинкта, не разполагаше дори с основата на необходимите умения. Това беше способност, която надхвърляше дори границите на паранормалното. Не можеше да има никакво съмнение — единственият начин, по който би успял да се промъкне през времето, би бил със съдействието и помощта на извънземния интелект.
Но изглежда извънземният интелект го беше напуснал. Вече не беше със него. Той го търсеше и го викаше, но от него нямаше нито следа, нито отговор.
Блейн се завъртя и пое на север, като се придържаше към средата на улицата. Крачеше сам през този призрачен град от миналото.
Гробище на миналото, помисли си той. Без никакъв признак на живот. Само мъртвите голи камъни и тухли, безжизнените дървета и пръстта.
Къде беше отишъл животът?
Защо бе трябвало да загине миналото?
И какво се беше случило с този интелект, който извънземното от далечната планета бе разменило с него?
Той отново го потърси и не можа да го открие, но пък откри следи от него. Намери дирята му — малки, кални стъпки, които минаваха през мозъка му. Намери късчета и частици, които то беше оставило след себе си — странни, хаотични спомени и нишки от екзотична, несвързана информация, които се носеха като парчета от корабокрушение сред пенещ се прибой.
Не го откри, но намери отговора — инстинктивният, внезапно появил се отговор. Интелектът не бе изчезвал и не го беше напускал. Той по-скоро бе станал част от самия него. Под въздействието на страха и ужаса, при реакцията от опасността се беше появил психологически фактор, който беше свързал двата интелекта в едно.
И въпреки това той все още беше човек. Затова, помисли си, отговорът сигурно е неверен. Но отговорът си стоеше. В него нямаше смисъл или логика — защото ако той притежаваше два интелекта, ако беше наполовина човек и наполовина извънземно, трябваше да има някаква разлика. Разлика, която би забелязал у себе си.
Търговската част на улицата се беше претопила в бедняшки жилища, а още по-напред можеше да се види краят на селището. Това селище, което само преди половин час (или може би само след половин час?) бе изцяло готово да го убие.