Выбрать главу

Той беше обикалял по пясъка почти тридесет часа и там нямаше нищо. Тогава внезапно беше попаднал в огромна синя стая, в която се бе проснало Розовото, а когато се бе върнал у дома, Розовото (или някаква негова сянка) бе дошло с него.

То изпълзя от мястото, където се беше скрило, и той отново го почувства — разбирането, усета и познанието. Кръвта му сякаш се вледени и той усети сладникавия мирис и лекото чувство на извънземност. Почувства желание да изкрещи от ужас, но не изкрещя. Просто лежеше неподвижно на мястото си. Розовото се втурна обратно в убежището си и се сви там.

Блейн отвори очи и видя как капакът над него се отвори, а светлината, която идваше от една полупокрита крушка, го прониза.

Огледа тялото си и установи, че всичко си е на мястото. Нямаше и причина да не е така, тъй като то си беше лежало тук през всичките тридесет часа.

Той помръдна и се надигна, за да седне. Наоколо, плуващи в светлината, към него бяха вперени лица.

— Трудничко, а? — попита едно лице.

— Всичките са труднички — отвърна Блейн. Измъкна се от подобния на ковчег апарат и потръпна от внезапния студ.

— Ето ризата ви, сър — каза едно женско лице, като му подаде бяла риза.

Задържа я, докато той се вмъкваше в нея.

После тя му подаде чаша, той отпи и разбра, че е пълна с мляко. Трябваше да се досети. Когато някой се върнеше, веднага му даваха мляко. Може би в него слагаха и нещо друго? Никога не бе помислял да попита. Това беше просто още едно от онези дребни нещица, с които „Фишхуук“ озадачаваше както него, така и другите като него. За век или малко повече съществуване „Фишхуук“ бе изградила цяла серия от досадни традиции, като всяка от тях беше нелепа по свой начин.

Това беше завръщането. Той изпита познато усещане, докато отпиваше от чашата си с мляко. Беше в голямата зала за управление, в която бяха редиците космически апарати. Някои от тях бяха отворени, а другите — затворени. Той знаеше, че в затворените лежат телата на други като него, чиито разсъдъци пътуваха далеч из космоса.

— Колко е часът? — попита той.

— Девет вечерта — отвърна мъж, който държеше бележник в ръката си.

Извънземното нещо отново пропълзя в съзнанието му и думите отново се чуха: Здрасти, приятел. Размених мозъка си с теб.

И сега, погледнато откъм човешката логика, това звучеше по-ненормално отвсякога. Вероятно някакъв начин за поздравяване. Нещо като ръкостискане. Здрависване на разсъдъци. Като се замислеше, беше доста по-осезаемо от здрависването с ръце.

Момичето се приближи и го докосна по ръката.

— Изпийте си млякото — каза то.

Ако това беше здрависване между разсъдъци, тогава то беше доста продължително, тъй като другият разсъдък бе останал в него. Той можеше да го почувства и в момента — подло извънземно, което се таеше някъде в подсъзнанието му.

— С машината всичко е наред, нали? — попита той.

Мъжът с бележника кимна.

— Няма никакви проблеми. Изпратихме касетите долу.

Половин час, спокойно си помисли Блейн и дори сам се учуди как може да е толкова спокоен. Разполагаше само с половин час, защото толкова беше времето, необходимо за анализиране на касетите. Знаеше, че изследователските касети биват анализирани веднага щом пристигнат.

Всичко щеше да е там. Всички данни щяха да излязат наяве и да разкрият историята. Нямаше да има съмнения за това какво се е случило. И преди да ги бяха анализирали докрай, той трябваше да изчезне от обсега им.

Огледа стаята и за пореден път почувства удовлетворението, възбудата и гордостта, които бе почувствал още преди години, когато за пръв път бе докаран на това място. Тук беше пулсът на „Фишхуук“. Тук бе концентриран стремежът, потапянето в далечни светове.

Щеше да е трудно да го напусне и той го знаеше. Щеше да е трудно да му обърне гръб, защото голяма част от самия него принадлежеше на това място.

Но нямаше съмнение — просто трябваше да се махне.

Той допи млякото си и подаде чашата на чакащото момиче. После се обърна към вратата.

— Момент — обади се мъжът, който държеше бележника. — Забравихте да се подпишете, сър.

Блейн недоволно пое молива и подписа. Беше голяма глупост, но се беше превърнало в навик. Подписваш при влизане, подписваш при излизане и държиш устата си здраво затворена, а всички от „Фишхуук“ се държат така, сякаш ако изпуснеш и най-малката дреболия, всичко това ще се разпадне.

Подаде бележника обратно.

— Извинете ме, мистър Блейн, но пропуснахте да отбележите кога ще се върнете за оценките.

— Утре сутринта в девет — кратко отвърна Блейн.

Можеха да правят каквото си искат, защото той нямаше да се върне. Бяха му останали тридесет минути — вече по-малко от тридесет — и всяка от тях му беше ценна.