Вероятно остават само някои основни неща (самата земя например), които съществуват във всяка точка от времето, запазващи някакъв вид определена вечност, за да осигурят солиден калъп за живота. А загиналите или създадените впоследствие неща съществуват в миналото само като призраци. Коловете на оградите, теловете, опнати между тях, умрелите дървета, постройките на фермата и мостът бяха само сенки от настоящето, останали в миналото. „Останали“ вероятно беше силно казано, защото след като те не бяха живи, не можеха и да се местят. Те бяха вързани във времето и, пренесени през него, представляваха само дълги, много дълги сенки.
Той осъзна с уплаха, че е единственото живо същество, намиращо се в този момент на Земята. Той и нищо друго.
Отново се изправи на крака и изтупа ръцете си. Стоеше и се взираше в моста, но на лунната светлина той си изглеждаше съвсем нормален. И все пак Блейн знаеше какво не е наред.
Попаднал бе в капан. Ако не знаеше как да се измъкне оттук, това означаваше, че е в капан. А той не знаеше как да се измъкне.
В целия човешки опит нямаше нищо, което да му даде надеждата или възможността да узнае.
Стоеше мълчаливо на пътя, чудейки се до каква степен е човек и колко човешко му е останало. И ако не беше изцяло човек, ако у него все още имаше нещо извънземно, тогава все още имаше някакъв шанс.
Чувстваше се човек — но, каза си той, как можеше да прецени това със сигурност? Защото дори и да беше изцяло извънземен, пак щеше да си бъде същият. Човек, половин човек, или нечовек, той пак щеше да си е той. Едва ли би разбрал разликата. Не съществуваше друга, външна точка, от която да прецени себе си с нещо като обективност.
Той (какъвто и да беше) бе сполучил в миг на ужас и паника да попадне обратно в миналото. И изглеждаше логично, че сега трябваше да може и да се върне в настоящето, или в това, което бе било негово настояще — обратно в онази точка на времето, където животът бе възможен.
Но пред него стоеше само тежката, сурова истина — той нямаше ни най-малка идея как да го направи!
Огледа се наоколо в стерилизираната студенина на оцветената в лунна светлина земя и изведнъж почувства вътре в себе си някакво треперене. Опита се да го спре, защото го възприе като начало на някакъв необясним страх. Но треперенето не секваше.
Той заскърца със зъби наум, треперенето се усили и внезапно Блейн разбра. Разбра с един от ъглите на мозъка си.
После се появи звукът на вятър, духащ сред памуковите храсталаци. Нещо се беше случило — треперенето бе изчезнало. Той отново бе самият себе си.
Откъм тревата и храстите се чуваха жужащи насекоми, а движещите се в нощта точици светлина издаваха светулките. През кепенците на един от прозорците на къщата горе на хълма се процеждаха тънки лъчи светлина.
Той се отдръпна от пътя и се спусна към поточето, прекоси дълбоката един фут вода и се изкачи по другия бряг сред памуковите насаждения.
Беше се върнал там, откъдето бе тръгнал. Бе преминал от миналото в настоящето и го бе направил сам. За миг, в самия край на действието, бе доловил метода, но той му се бе изплъзнал отново и сега пак не го знаеше.
Но това всъщност нямаше значение. Беше си у дома, в безопасност.
12.
Събуди се преди зазоряване, когато зачуруликаха първите птички. Насочи се към зеленчуковата градина в подножието на къщата. Откъсна три кочана царевица, изрови няколко картофа, изкорени едно месно растение и отбеляза с известно задоволство, че на него са израсли четири котлета.
Когато се върна сред памуковите храсти, претърси джобовете си, докато намери кибрита, който шерифът му бе позволил да запази — единствено него от всички предмети. Издърпа го и видя, че вътре са останали само три клечки.
Като ги гледаше мрачно, той си спомни за онзи паметен ден преди много години, когато се бе наложило да мине теста за бойскаут и да запали огън с една-единствена клечка. Дали майсторството му беше оцеляло досега, запита се той и се усмихна при спомена.
Намери един изгнил дънер и разрови сърцевината му, за да намери суха прахан. Събра изсъхнали клонки, довлече и по-едри дърва, като внимаваше да не са овлажнели. Огънят трябваше да вдигне възможно най-малко пушек. Имаше много причини, поради които не трябваше да издава присъствието си.