Те пътуваха на североизток, като шофираха денем и нощем — но не през цялото време, а приблизително през половината денонощие. Причината за забавения им ход беше в камиона, който всъщност бе абсолютна таратайка. Те се бореха с постоянно гаснещия мотор и със старите, износени гуми, внимаваха за клатушкащото се шаси — и все пак навъртаха километри, макар и не много.
Пътищата бяха лоши. Сега всички пътища бяха лоши. Старият стремеж към равни, гладки и почти полирани магистрали бе изчезнал преди много години. От тях нямаше нужда. Трафикът сега се състоеше най-вече от коли и камиони, които приличаха на полусамолети. Нямаше нужда от добри пътища за превозни средства, които никога не докосваха земята.
Повърхността на старата магистрала беше напукана и осеяна с дупки. Бе трудно за износените гуми. Пък и нови гуми също нямаше да свършат кои знае каква работа, дори и Райли да можеше да си ги позволи. Подходящият вид гуми за разнебитения му камион бе изчезнал от пазара и можеше да бъде намерен само с голям късмет.
Съществуваше и още една постоянна грижа — намирането на бензин. От близо петдесет години не съществуваха бензиностанции. Необходимостта от тях бе изчезнала, когато повечето превозни средства преминаха на атомна енергия. Затова двамата търсеха във всеки град сервиз, обслужващ ферми, или пък цистерни край някои ферми, тъй като селскостопанските машини бяха почти единствените, които все още работеха с бензин.
Спяха, както могат, и дремваха при всяка малка възможност. Хранеха се по пътя, като обикновено си купуваха хартиен плик със сандвичи или понички и кафе, което сипваха в едно старо канче.
Движеха се по своя път по старите магистрали. Тези пътища биваха все още използвани единствено поради причината, че планировката им бе добра и в действителност представляваха най-удобният и кратък път между две точки.
— Никога не бих се захванал с тази работа — каза Райли, — но заплащането беше добро и не се притеснявам да призная, че пари все още ми трябват.
— Вероятно всичко ще се оправи — увери го Блейн. — Може да закъснееш няколко дни, но иначе ще свършим чудесна работа.
— В случай че камионът не се разпадне.
— Е, просто не си имал кой знае какъв избор — отвърна Блейн.
Райли покри лицето си с избеляла носна кърпа, която преди явно бе имала червен цвят. После каза:
— Не става въпрос само за камиона и за естеството на работата, а за давлението върху самия човек.
Райли беше уплашен човек и Блейн видя, че страхът беше проникнал до мозъка на костите му.
Но това не е, помисли си Блейн, простата емоционална реакция на човек, уплашен от ужасяващата менажерия на тъмните и зли сили, от които може да си създаде каквито и да е страховити представи. Това беше нещо повече — нещо по-непосредствено от тайнствените нощни страхове.
За Блейн този мъж беше голям особняк — човешки екземпляр от някой средновековен музей; един човек, който се бои от тъмното и от въображаемите форми, с които го е населил; един човек, който се осланяше на нарисувани шестоъгълници и на заредена с едри сребърни сачми пушка. Беше чувал за подобни хора, но никога не бе срещал такъв. Или ако бе имало някои подобни сред хората от „Фишхуук“, то те се бяха прикривали зад своите си изкуствени маски.
Но ако Райли беше особняк за Блейн, то той също бе особняк за Райли.
— Не се ли страхуваш? — щеше да го попита той.
Блейн щеше да поклати глава.
— И не вярваш в тези неща?
— На мен — щеше да отвърне Блейн — те винаги са ми изглеждали малко глупави.
Райли щеше да възрази:
— Не са глупави, приятелю. Мога да те уверя в това. Познавам твърде много хора, чул съм твърде много истории, за които знам, че са верни. Когато бях момче и живеех в Индиана, там имаше един старец, който бе намерен набучен на една ограда с разкъсано гърло. А около тялото имаше следи и миризма на сяра.
И ако не беше тази история, можеше да е която и да е друга — също толкова ужасяваща, мрачна и обвита в древен мистицизъм.
Но какво може да се направи, запита се Блейн. Как може да бъде намерено решение? Вярванията бяха дълбоко вкоренени в човешката природа. Не изцяло, особено в днешно време, но все пак достатъчно вътре в кръвта и ума на човека още от времето на пещерите. В човешката душа винаги бе съществувало някакво особено очарование от всички страховити, тайнствени явления. Настоящото положение бе създадено доброволно, почти с желание, от хора, за които светът бе станал едно твърде култивирано и банално място — без никаква заплаха, ако изключим атомните оръжия и ужасяващото недоверие в здравия разум на хората на власт.
Всичко бе започнало съвсем невинно, когато хората се насочиха към принципите на паранормалната кинетика за свое удоволствие и развлечение. Приблизително само за едно денонощие умствената сила се бе превърнала в мания, която бе заляла света. Нощните клубове смениха имената си, появиха се стряскащи модни тенденции, младежта си създаде нови жаргони, а телевизията завъртя безброй филми на ужасите по тази тема. Печатниците бълваха милиарди томове литература, която се занимаваше със свръхестественото. Появиха се нови култове, а и старите също процъфтяваха. Спиритическите сеанси възкръснаха след два века на забрава. Появиха се от дълбините на една по-ранна епоха, която се бе забавлявала с духове, но се бе отказала, когато хората бяха открили, че няма средно положение, щом става дума за духовния мир — или вярваш, или не.