С всяка изминала секунда споменът от онази нощ преди три години ставаше все по-ясен. Можеше да си спомни ако не самите думи, то поне тона, с който бяха изречени. Когато Годфри Стоун се беше обадил в онази нощ, дишането му беше учестено, сякаш бе тичал, а в думите му се долавяше паника.
— Лека нощ на всички — каза Блейн.
Излезе в коридора и затвори вратата след себе си. Беше пусто. Вратите от двете страни на коридора бяха затворени, макар зад някои от тях да светеше. Коридорът беше празен и наоколо бе тихо. Но дори в тази тишина и пустота се усещаше жизненост, като че ли всички от „Фишхуук“ бяха останали на смяна. Като че ли целият гигантски комплекс никога не спеше — всички лаборатории и експериментални станции, всички работилници и зали, всички просторни библиотеки и складове, както и всичко останало, никога не затваряха очи.
Той спря за момент и се замисли. Всичко беше много просто. Щеше да излезе оттук, без нищо да го спре. Щеше да изкара колата си от паркинга, който бе само през няколко сгради, и щеше да тръгне на север към граничната линия. Но това, каза си той, е твърде елементарно. Твърде очевидно. Точно това, което от „Фишхуук“ биха очаквали да направи.
А имаше и още нещо — дразнеща мисъл, гризящо, чудовищно съмнение. Наистина ли се налагаше да бяга?
Петима души през тези пет години след Годфри Стоун — беше ли това доказателство?
Той се спусна по коридора, а мислите му бяха обсебени от съмненията. Но докато ги обмисляше, той знаеше, че всъщност няма повод за съмнения. Каквито и съмнения да се появяха, той знаеше, че е прав. Но правотата му беше породена от интелекта, а съмненията бяха дело на емоции.
Той призна пред себе си, че всичко се свеждаше до един-едничък фактор: не искаше да бяга от „Фишхуук“. Харесваше му да е тук, харесваше работата си и не искаше да се маха.
Но се беше преборил със себе си още преди месеци. Още тогава беше достигнал до решението. Когато моментът настъпи, той трябва да се махне. Независимо колко му се иска да остане, той трябва да захвърли всичко и да избяга.
Защото Годфри Стоун бе знаел това и в паническото си бягство бе намерил време да се обади веднъж по телефона — не за да търси помощ, а за да отправи своето предупреждение.
— Шеп — беше казал той, като дишаше така, сякаш бе тичал, — Шеп, чуй ме и не ме прекъсвай. Ако някога приемеш извънземно, плюй си на петите. Недей да чакаш нито минута. Просто офейкай.
След което линията бе прекъснала и това бе всичко.
Блейн си спомни как бе останал със слушалката в ръка.
— Да, Годфри — беше казал на тишината от отсрещната страна. — Да, Годфри, ще запомня. Благодаря ти и успех.
И никога вече не бе чул нищо за Годфри Стоун.
Ако някога ти се наложи да станеш извънземно, беше смисълът на казаното от Годфри Стоун. И ето че сега той явно беше станал извънземно, защото усещаше чувството за извънземност в себе си. Сякаш носеше вътре в себе си второ его, което се криеше в ъглите на мозъка му. Освен това знаеше как бе станало всичко. Но какво се беше случило с останалите? Надали всички те бяха срещали някое Розово, отдалечено на пет хиляди светлинни години. Е какви тогава бяха другите начини човек да стане извънземно?
Във „Фишхуук“ щяха да разберат, че той е станал извънземно. Нямаше начин да им попречи да го узнаят. Щяха да разберат, като анализираха касетите. След което щяха да го хванат и да го предадат на следовател — защото касетите можеха да съобщят, че той вече е извънземно, но нямаше как да обяснят по какъв начин е станало това. Следователят щеше да му говори много приятелски, дори със симпатия, и през цялото време щеше да ровичка за извънземното в мозъка му, за да го изкара на бял свят и да разбере какво всъщност е то.
Той стигна до асансьора и тъкмо натискаше бутона, когато една врата в дъното на коридора се отвори.
— О, Шеп, виждам, че това си ти — каза застаналият пред вратата мъж. — Чух, че някой ходи по коридора, и се чудех кой ли може да е.
Блейн се обърна.
— Току-що се върнах — каза той.
— Защо не влезеш за малко? — покани го Кърби Ренд. — Тъкмо се готвех да отворя една бутилка.
Блейн знаеше, че няма време за колебание. Можеше да влезе и да изпие едно-две питиета или пък неучтиво да откаже. И ако откажеше, това щеше да се стори съмнително на Ренд. Защото работата на Ренд беше да се съмнява. Той беше шеф на охраната за тази секция на „Фишхуук“.
— Благодаря — каза Блейн, като се опитваше да звучи възможно най-небрежно. — Но само едно малко, защото имам среща и не искам да карам момичето да чака.
Знаеше, че този довод ще премахне всяка възможност след едното малко да последва и настойчивата покана за вечеря или ходене по заведения.