Чу, че асансьорът се качва, но му обърна гръб. Нямаше какво друго да направи. Обстоятелствата се бяха стекли зле, ала нищо не зависеше от него.
Докато влизаше в стаята, Ренд го потупа по рамото с приятелски жест.
— Добро ли беше пътуването? — попита той.
— Всичко беше наред.
— На какво разстояние?
— Около пет хиляди. Ренд поклати глава.
— Сигурно това е доста глупав въпрос — каза той. — Всички сега са далечни. Тъкмо сме привършили по-близките. След стотина години вероятно ще пътуваме на десет хиляди.
— Това няма значение — каза Блейн. — Още щом потеглиш, вече си там. Изглежда разстоянията нямат значение. Може би ако намерим начин, ще успеем и да донесем. Но аз лично се съмнявам.
— Теоретиците мислят, че няма да стане — каза Ренд.
Той се насочи към масивното бюро и взе оттам бутилката. Счупи печата и отвъртя капачката.
— Знаеш ли, Шеп — каза той, — занимаваме се с фантастичен бизнес. На моменти той се превръща в досадно ежедневие, но чудото си съществува.
— Това е, защото твърде късно се захванахме с него — каза Блейн. — Твърде дълго пропускахме тази възможност. То е било в нас през цялото време и никога не сме го използвали. Не е било практично. Струвало ни се е фантастично. Не сме могли да повярваме в него. Древните почти са го усетили, но не са могли да го разберат. Мислели са, че това е магия.
— Мнозина все още мислят същото — каза Ренд.
Той измъкна две чаши и взе лед от хладилника. След това сипа две щедри дози.
— Пий — каза, докато подаваше чашата на Блейн.
После се отпусна на стола зад бюрото.
— Сядай. Не бързаш чак толкова. Ако стоиш прав, губиш част от удоволствието на пиенето — каза той.
Блейн седна.
Ренд се отпусна удобно назад и вдигна крака на бюрото си.
Остават не повече от двадесет минути!
И докато седеше тук, с чаша в ръка, в тишината, която предхождаше следващите думи на Ренд, Блейн за пореден път си помисли, че сякаш усеща пулсирането на „Фишхуук“ — огромното нещо, което лежеше в Северно Мексико и приличаше на живо същество със сърце, бели дробове и множество пулсиращи вени. Сякаш именно тях усещаше той в момента.
От другата страна на бюрото Ренд разтегна лице в нещо като добродушие.
— На вас се пада цялото удоволствие — каза той. — Понякога ви завиждам.
— Това е просто работа — безгрижно му отвърна Блейн.
— Днес ти си прекосил пет хиляди години. Сигурно ти е било интересно.
— Предполагам, че остава някакво удовлетворение — призна Блейн. — Интелектуалната възбуда от знанието къде си бил. Всъщност това беше нещо повече от обикновено пътуване. Мисля, че открих някакъв живот.
— Разкажи ми — каза Ренд.
— Няма нищо за разказване. Намерих това нещо точно когато времето ми изтичаше. Нямах възможност да направя каквото и да е, преди да ме бяха издърпали обратно. Трябва да направите нещо, Кърби. Адски е потискащо. Ренд поклати глава.
— Не мисля, че ще стане — каза той.
— Трябва да ни бъде дадена някаква свобода на действие — настоя Блейн. Ограничението на времето не трябва да е толкова крайно. Държиш човека там толкова дълго време — цели тридесет часа, без да има сериозна причина за това. А после го издърпваш обратно точно в момента, в който тъкмо е напипал нещо.
Ренд се ухили.
— Не ми казвай, че не може да се направи — каза Блейн. — Не се преструвай, че е невъзможно. „Фишхуук“ разполага с куп учени, които…
— О, предполагам, че е възможно — отвърна Ренд. — Просто искаме да държим нещата под контрол.
— Страхувате се някой да не остане там ли?
— Възможно е — каза Ренд.
— Защо — попита Блейн. — Там ти не си човек. Не си нищо повече от човешки разсъдък, вплетен в сложна машина.
— Харесва ни, както си е — каза Ренд. — В крайна сметка, ти и тези като теб сте ценни. Трябва да вземем някакви предпазни мерки. Какво би станало, ако попаднеш в някаква бъркотия на пет хиляди години от дома? Какво би станало, ако нещо се случи и не ти бъде възможно сам да контролираш положението? Ще те изгубим. Но по сегашния начин всичко е автоматично. Когато те изпращаме там, знаем, че ще се върнеш.
— Оценявате ни твърде високо — каза Блейн сухо.
— Ни най-малко — отвърна Ренд. — Но имаш ли представа колко сме инвестирали във вас? Имаш ли представа колко хора сме пресели, докато намерим някого, който можем да използваме? Някой, който да е едновременно телепат и особен вид телепортер, някой, чиято психика може да устои на извънземните влияния и, най-сетне, да е способен на лоялност към „Фишхуук“.