Той пусна машината и прокара ръка по гладката като стъкло повърхност на металната й конструкция.
Имаше начин — стига само да можеше да го направи. Сега той имаше познанията, но не знаеше дали има уменията.
Времето, беше му казало Розовото — времето е най-простото нещо. Но все пак, помисли си Блейн, не беше толкова лесно да се управлява — нищо, че Розовото говореше така.
Стоеше и размишляваше, докато това, което трябваше да направи, не му стана наистина пределно ясно.
Миналото не струваше като посока, към която да се насочи, защото машината вече е била там. Тя бе оставила дълга и ясна следа именно в миналото.
Но с бъдещето беше друго. Ако можеше да бъде преместена в бъдещето, настоящият момент и всеки следващ щяха да станат минало за машината. Всичко, което останеше, щеше да е само една призрачна следа от нея — и смях, подигравка и усещане за магия, които нямаше да са точен обект за една вълнуваща тълпите реч от човек на име Ламбърт Фин.
Освен това, помисли си Блейн, това щеше да му изкара акъла.
Той се протегна с ума си, за да обгърне машината, но от това нямаше полза. Не му достигаше здравина, за да я отнесе. Затова той си почина и после опита отново.
В депото имаше нещо странно и извънземно, което той не бе забелязал. В хрущенето на плевелите, идващо от счупения прозорец, имаше някаква неясна заплаха. Въздухът бе остър и в него се долавяше нещо, което накара косъмчетата по врата му да настръхнат. Беше твърде смущаващо, защото изведнъж му се стори, че е загубил всяка връзка с този свят, в който се намираше, и че нищо — нито земята, на която стоеше, нито въздуха, който дишаше, нито дори собственото му тяло — не му е познато. В тази липса на познати усещания се таеше ужас; тази промяна на познатото, което вече не помнеше, в това непознато, за което нямаше критерий, беше наистина страховита. Но всичко щеше да е наред, ако успееше да пренесе този странен предмет, който държеше в ума си, тъй като именно той бе причината Блейн да загуби мрака, топлината и сигурността. И ако свършеше тази работа, той можеше да се върне обратно към спомените за други дни и бавното възприемане на нова информация.
Предметът, въпреки цялата си странност, беше лесен за управление. Корените му не бяха твърде далеч в миналото, а координатите му пасваха задоволително и той почти беше успял. Но не биваше да бърза. Трябваше да прояви търпение. Затова изчака координатите да щракнат точно на място, после бавно и внимателно измери времевото усилие и чак накрая придаде на нещото движение в точно необходимата степен. И то се озова именно там, където той искаше.
После се гмурна обратно в мрака и топлината и попадна в мъглива пустота, лишен от всичко с изключение на човешката си същност.
Там нямаше нищо — нищо освен самия него и звездната машина. Той протегна ръка и я докосна — беше напълно осезаема. Докъдето му стигаше погледът, тя беше единственото осезаемо нещо.
Защото самата мъгла, ако това беше мъгла, имаше някакво нереално качество. Сякаш самото й съществуване бе своего рода камуфлаж.
Блейн стоеше тихо и се боеше да помръдне. Боеше се, че и най-малкото движение може да го запокити завинаги в някаква черна дупка.
Защото, осъзна той, това беше бъдещето. Беше място, което не притежаваше нито едно от познатите му пространствени измерения. Беше място, в което още нищо не се беше случило. Една безкрайна празнота. Нямаше нито светлина, нито мрак — нищо освен празнота. И никога не бе имало нищо. Нищо не бе дори възнамерявало да заеме това място — до този момент, когато той и машината се бяха втурнали тук като нашественици, прескочили своето време.
Той бавно изпусна дъх и също така бавно вдъхна — но нямаше какво да вдиша!
Обгърна го мрак, кръвта бясно запулсира в слепоочията му и той отчаяно се протегна да сграбчи нещо — каквото и да е — в това място, където нямаше какво да се сграбчи.
Още докато го правеше, извънземното се появи отново — едно стреснато и уплашено извънземно, а в мозъка му непрестанно се мяркаше плетеница от странни символи, които дори в агонията на ума си той прие за някаква ексцентрична математика.
Изведнъж отново имаше въздух за дишане и солидна опора под краката и той долови миризмата на плесен от вътрешността на депото.