— Какво искаш да знаеш?
— Само преди малко ти отнесе машината някъде.
Блейн кимна.
— И можеш да я върнеш обратно.
— Не — каза Блейн. — Напълно съм убеден, че не мога. Аз просто… е, просто изиграх шега на един човек.
— Може би на мен?
— Не, на Ламбърт Фин.
— Ти не го харесваш, нали?
— Никога не съм го виждал.
Ренд вдигна бутилката и още веднъж напълни чашите. Изпи половината от съдържанието на своята и се изправи.
— Трябва да тръгвам — каза той, поглеждайки часовника си. — Един от купоните на Шарлин. Не бих го изпуснал за нищо на света. Сигурен ли си, че няма да дойдеш? Шарлин ще се радва да те види.
— Не, благодаря. Ще остана тук. Поздрави Фреди от мое име.
— Фреди — каза Ренд — вече не е сред нас. Блейн се изправи и отиде с Ренд до транзото.
Ренд отвори вратата. Вътрешността на машината приличаше на товарен асансьор.
— Жалко — каза Ренд, — че не можем да използваме такива машини в космоса. Щеше да се освободи много човешка енергия.
— Предполагам, че работите над това.
— О, разбира се. Въпросът е само в подобряване на управлението — Той протегна ръка. — До скоро, Шеп. Пак ще се видим.
— Довиждане, Кърби. Не, ако зависеше от мен.
Ренд се усмихна, влезе в машината и затвори вратата. Нямаше никакви мигащи светлини — нищо, което да показва, че транзото е влязло в действие.
И все пак Блейн знаеше, че Кърби Ренд вече се е върнал във „Фишхуук“.
Той се обърна и тръгна обратно към стола си.
Вратата откъм магазина се отвори и Грант влезе в стаята. През рамото му беше преметнато раирано наметало.
— Сега открих това — каза той, — бях забравил за него.
Той вдигна наметалото и го разтърси.
— Не е ли красиво.
Наистина беше. Цялото бе от някаква кожа, която блестеше на огъня, сякаш някой я бе обсипал с малки диаманти. На цвят беше златисто-жълта с черни ивици, които минаваха диагонално. Приличаше повече на коприна, отколкото на кожа.
— Тук е от години — обясни Грант. — Един човек лагеруваше край реката и ми го поръча. „Фишхуук“ имаше трудности при намирането му, но най-накрая го достави. Както знаете, сър, те винаги успяват.
— Да, зная.
— Но след това мъжът не се появи повече. А кожата бе толкова красива, че не можех да я върна. Оставих я тук, преструвайки се, че някога ще мога да я продам. Никога няма да мога да го направя, разбира се. Струва прекалено много за беден градец като този.
— От какъв материал е?
— Най-топлата, лека и мека кожа на света. Използват я при лагеруване. По-добра е от спален чувал.
— Нямаше нужда — възпротиви се Блейн. — Просто едно одеяло…
— Трябва — настоя Грант. — Ще ми доставите удоволствие, сър. Условията тук са толкова лоши, че чак се срамувам. Нека поне зная, че спите в нещо толкова разкошно…
— Добре — засмя се Блейн и протегна ръка.
— И благодаря.
Грант му подаде наметалото и Блейн го претегли на ръка, като не вярваше, че може да е толкова леко.
— Имам още малко работа — каза агентът.
— Ако не възразявате, ще отида да я довърша. Можете да се разполагате за сън, където пожелаете.
— Вървете — отвърна Блейн. — Първо ще си довърша питието. Не бихте ли изпили едно с мен?
— По-късно. Винаги си сръбвам преди лягане.
— Ще ви оставя бутилката.
— Лека нощ, сър. Ще се видим сутринта. Блейн отново седна на стола си, с наметалото, проснато в скута му. Потупа го с ръка — то беше толкова топло и меко, че оставяше впечатление за живост.
Той вдигна чашата и мързеливо се зае с алкохола, чудейки се на Ренд.
Кърби Ренд беше може би най-опасният човек на Земята, въпреки думите на Стоун за Фин. Ренд беше най-опасната личност — подъл булдог, копой, който изпълняваше нарежданията на „Фишхуук“ като че бяха свещени заповеди. Нито един враг на „Фишхуук“ не можеше никога да е в безопасност от Ренд. И все пак той не бе настоял Блейн да тръгне с него. Беше отправил просто любезна покана, сякаш само спазваше учтивостта на общуването и не бе показал нито несъгласие, нито явно разочарование при отказа на Блейн. Нито пък бе опитал да употреби сила, макар че това, каза си Блейн, можеше и да се дължи на факта, че не знаеше с какво точно си има работа. При преследването очевидно бе имал много възможности да го хване, както и да разбере, че човекът, когото преследва, разполага със способности, изцяло непознати на „Фишхуук“.
Затова бе действал бавно и предпазливо и се бе прикрил с фалшива небрежност, която обаче не бе заблудила никого. Защото Блейн знаеше, че Ренд не е човек, който се предава.
Блейн бе убеден, че той крие нещо — нещо скрито толкова добре, че въобще не се беше показало.