Според всяко правило на честта паракинетиката принадлежеше на самия човек, а не на група хора, нито на корпорация, нито дори на нейните откриватели и техните наследници — защото откриването на ПК, или по-скоро осъзнаването й, без значение с какъв термин го наричаха, не можеше в никакъв случай да бъде дело на един човек или отделна група. ПК бе нещо, чиято същност беше в общото й притежание. Тя бе наистина чисто природно явление — просто по-странна природна даденост, отколкото са например вятърът, дървото или водата.
Зад Блейн изгорелите дърва се разпаднаха с яростен пукот. Той се обърна да ги погледне…
Или по-скоро се опита.
Но не можа.
Имаше нещо нередно.
По един или друг начин наметалото го бе увило твърде здраво.
Той изпъна ръце встрани, за да го разхлаби, но всъщност не можа да ги изпъне и то не се разхлаби.
По-скоро се стегна. Усети го, че се стяга. Ужасен, той се опита да се изправи, да седне.
Не успя.
Наметалото го държеше в нежна, но неподатлива прегръдка.
Беше така успешно обездвижен, сякаш бе вързан с въже. Наметалото, без той да знае, се бе превърнало в усмирителна риза, която го държеше здраво.
Той тихо легна по гръб и усети, че го побиват ледени тръпки. По челото му се стичаше пот и влизаше в очите му.
Защото той беше в капан.
Беше се опасявал от капан.
Беше стоял нащрек.
И все пак по своя собствена воля и без да подозира, той беше затворил капана около себе си.
25.
Ренд беше казал: „Пак ще се срещнем“, когато се сбогуваше и влизаше в транзото. В гласа му се усещаше задоволство и увереност. Имал е причини за това, горчиво си помисли Блейн. Беше планирал всичко. Знаел е точно какво ще се случи и е предвидил абсолютно всичко — използвайки единствения начин да залови човек, от когото донякъде се бои, тъй като не знае какво може да очаква.
Блейн лежеше проснат на пода, обездвижен от увитото около него наметало — макар че всъщност това не беше наметало. Най-вероятно беше едно от онези странни открития, които „Фишхуук“ бе счела да запази скрити и да използва за свои собствени цели. Предвиждайки, без съмнение, че за този предмет могат да се намерят някои уникални приложения.
Блейн претърси паметта си, но там нямаше нищо — нищо, което дори да подсказва за нещо подобно, за тази може би паразитна форма на живот, която може вечно да лежи отпуснато като наметало, но която се събужда за хищното си съществуване, когато се докосне до нещо топло и живо.
Сега го беше пипнала и може би след малко щеше да започне да се храни с него или каквото друго реши. Той знаеше, че е безполезно да се бори, защото при всяко движение на тялото му това нещо около него само щеше да се затяга.
Отново затърси в паметта си някаква следа за това нещо, но успя да открие само едно място — да види едно място, една мрачна, намираща се в безпорядък планета с объркана плетеница от растителност и странни обитатели, които плющяха, пълзяха и се тътреха. Видяно неясно през мъглите от спомени, мястото вдъхваше ужас, но най-стряскаща беше почти пълната увереност, че макар да го откри, той няма никакъв спомен за това място. Никога не го беше посещавал и не бе говорил с някой, който го е посетил. Можеше да е нещо, което бе взел от димензиното — от някой момент на почивка преди много години, — заровено дълбоко в паметта му и неподозирано до този момент.
Картината ставаше все по-ясна и светла, като че ли някъде в мозъка му някой изтриваше обектива, за да получи по-ясен образ. Сега той можеше да види в смразяващи разсъдъка детайли формата на живот, която обитаваше хаотичната джунгла. Тя беше отвратителна и ужасяваща, придвижваше се с пълзене и от нея лъхаше една заучена, хладна жестокост — жестокостта на невежеството и незачитането, създадена само от примитивен глад и примитивна омраза.
Блейн лежеше вцепенен от ужаса на това място, защото му се струваше, че всъщност е там, че част от него лежи на пода пред камината, а останалата част съвсем реално е сред гнусната джунгла.
Стори му се, че чу шум, че останалата част от него чу шум и пак тя погледна нагоре към нещо, подобно на дърво, макар и твърде чепато, бодливо и противно, за да прилича на нормално дърво. На един от клоните му той видя наметалото с блестящия по него пръснат диамантен прах, готово да се хвърли върху него.
Той изкрещя или му се стори, че крещи, и планетата с нейните обитатели изчезна, сякаш ръката в ума му бе преместила обектива в друга посока.
Блейн отново беше до камината. Беше се върнал в склада, с транзото, изправено в ъгъла. Вратата, водеща към магазина, се отвори и Грант влезе.