— Мистър Блейн — каза той тихо. — Мистър Блейн, буден ли сте? Блейн не отговори.
— Очите ви са отворени, мистър Блейн. Има ли ви нещо?
— Не, нищо — каза Блейн. — Просто лежах и размишлявах.
— Хубави неща ли си мислехте, мистър Блейн?
— Да, наистина. Много хубави.
Грант бавно се прокрадна напред, сякаш дебнеше нещо. Стигна до масата и взе бутилката. Вдигна я и отпи, след това я остави обратно.
— Мистър Блейн, защо не станете? Можем да поприказваме и да изпием още една-две чашки. Не разговарям с много хора. Идват тук и пазаруват, но не говорят с мен, поне не повече от необходимото.
— Не, благодаря. Чувствам се съвсем удобно.
Грант седна на един от столовете пред камината и каза:
— Срамота е, че не се върнахте във „Фишхуук“ с мистър Ренд. „Фишхуук“ е толкова интересно място.
— Напълно сте прав — отвърна Блейн почти машинално, без да му обръща особено внимание.
Защото сега той разбра — разбра откъде се е сдобил с онзи спомен, откъде е взел менталната картина на онази друга картина. Бе го получил от картотеката на Розовото. Самият той, разбира се, никога не бе посещавал планетата, но Розовото бе ходило там.
В спомена се съдържаше повече от вълшебния образ на мястото. Имаше още и файл с информация за планетата и живота на нея. Но твърде объркана, без да е още подредена и много трудно достижима.
Грант се хилеше на стола си. Протегна се и потупа с пръсти наметалото. То издаде звук като заглушен барабан.
— Е, харесва ли ви, мистър Блейн?
— Ще разбереш, когато те докопам.
Грант стана от стола и се върна при масата, като подигравателно обиколи проснатия на земята Блейн. Взе бутилката и отпи още една глътка.
— Няма да ме докопаш, защото само след минутка ще те хвърля в транзото и ще те върна във „Фишхуук“.
Отпи отново, след което остави бутилката на масата и продължи:
— Не зная какво си извършил. Не зная защо те преследват, но изпълнявам заповедта.
Пак вдигна бутилката, но размисли и я тласна обратно към центъра на масата. После се доближи до камината и се изправи над Блейн.
Появи се друга картина, от друга планета, където някакво същество вървеше по нещо като път. Съществото не приличаше на нищо, което Блейн бе срещал преди. Наподобяваше ходещ кактус, но не беше кактус, а едва ли беше изобщо някакво растение. Но нито съществото, нито пътят бяха от някакво значение. Най-важното бе, че дузина наметала следваха съществото по петите, подскачайки странно по това, което можеше да е път.
Ловни кучета, помисли си Блейн. Кактусът бе ловецът, а наметалата бяха неговите кучета. Или пък беше трапер и това бяха неговите капани.
Опитомени наметала, може би взети от някой космически търговец и достатъчно устойчиви на звездната радиация, за да бъдат донесени на тази планета и използвани за нещо полезно.
Може би наметалото, което го бе омотало в момента, е било открито и докарано във „Фишхуук“ точно от тази планета.
В ума му витаеше и нещо друго — нещо като фраза, може би на езика на кактуса. Беше му абсолютно непозната, езикът му доста се измъчи при произнасянето й. Звучеше съвсем безсмислено. Но докато Грант се навеждаше над него, Блейн извика фразата с цяло гърло.
При вика му наметалото се разхлаби и вече не го държеше. Блейн се търкулна към краката на мъжа, който се навеждаше към него, извъртайки рязко тялото си.
Грант се препъна и падна с лице към пода, ръмжейки от ярост. Блейн запълзя на колена и лакти, освободи се от тялото на агента и скочи на крака.
Грант се вдигна от земята. От носа му бавно закапа кръв. Кокалчетата на едната му ръка също кървяха на местата, където ги беше одрал.
Той бързо пристъпи напред, а лицето му се разкриви от двоен страх — страхът от човека, успял да се освободи от наметалото, и страхът, че е провалил задачата си.
После се втурна към Блейн с приведена глава и изпънати напред ръце. Беше едър и силен и беше тласкан от крайно отчаяние, което го правеше двойно по-опасен, тъй като нямаше да мисли за рисковете, на които се излага.
Блейн се завъртя, но не достатъчно. Една от протегнатите ръце на Грант го докопа за рамото, хлъзна се по него, пръстите задращиха яростно и се сключиха около крайчеца на ризата на Блейн. Платът за миг устоя, след което се сцепи и разкъса с тихо пращене.
Грант се изви, после отново се хвърли напред, а в гърлото му се надигаше ръмжене. Блейн, със здраво забити в пода пети, бързо изпъна юмрука си и почувства сътресението при сблъсъка му с кост и плът, долови потреперването на тялото на Грант, докато едрият мъж се люшна назад.
Блейн удари отново и отново, чувствайки ръката си като механичен чук от лакътя надолу. Ударите разтърсваха и отблъскваха Грант назад неумолимо и безмилостно.