— Кълна се — каза първият, — че не разбирам защо „Фишхуук“ ги търпи. Не трябва да стои със скръстени ръце.
— Във „Фишхуук“ не им пука. Прекарах пет години там и да знаеш — мястото е доста странно.
Репортери, помисли Блейн. Хотелът е тъпкан с журналисти, дошли да отразяват утрешната реч на Фин. Погледна към мъжа, прекарал пет години във „Фишхуук“, но не го позна.
Блейн се качи по стълбите и влезе в празното фоайе. Пъхна юмруците си в джобовете на якето, за да не види някой подутите му и окървавени кокалчета.
Хотелът беше стар, а мебелите във фоайето не бяха сменяни от години. Мястото беше овехтяло и старомодно и издаваше слабата неприятна миризма на много хора, прекарали кратки часове под покрива му.
Няколко души бяха насядали тук-там, четяха вестници или просто гледаха с притеснено изражение наоколо.
Блейн хвърли поглед към часовника над рецепцията и видя, че е 11:30.
После се насочи към асансьора.
— Шеп!
Блейн рязко се извърна.
Един мъж се бе надигнал от голямо кожено кресло и прекосяваше фоайето към него.
Блейн го изчака да се приближи, а в това време по гърба му сякаш лазеха насекоми с малките си крачка.
Мъжът протегна ръка.
Блейн извади десницата от джоба си и му я показа.
— Паднах. Препънах се в тъмното. Човекът погледна ръката му и отвърна:
— Най-добре е да я измиеш.
— Това и смятам да направя.
— Позна ме, нали? Казвам се Боб Колинс. Срещали сме се няколко пъти във „Фишхуук“. В бара „Червения призрак“.
— Да, разбира се — каза смутено Блейн. — Сега се сетих. Просто не те познах веднага. Как си?
— Горе-долу. Жалко, че ме изтеглиха от „Фишхуук“, но човек все се натъква на разни спънки в тоя вестникарски бизнес.
— Тук си заради Фин, така ли? Колинс кимна и попита:
— А ти?
— Качвам се, за да се срещна с него.
— Ще си късметлия, ако успееш. Той е в 210 стая. Една горила седи точно пред вратата му.
— Мисля, че ще пожелае да се срещнем.
Колинс вирна глава.
— Чух, че си духнал. Но явно са били клюки.
— Правилно си чул.
— Не изглеждаш много добре — каза Колинс. — Не се обиждай, но имам няколко долара в повече…
Блейн се засмя.
— Може би ще приемеш поне едно питие?
— Не. Бързам да се срещна с Фин.
— С него ли си?
— Не точно…
— Виж, Шеп, ние бяхме добри познати във „Фишхуук“. Би ли ми казал какво знаеш? Каквото и да е. Ако се справя добре с този репортаж, могат и да ме върнат във „Фишхуук“. А това е най-голямото ми желание.
Блейн поклати глава.
— Виж, Шеп, носят се какви ли не слухове. Някакъв камион бил изскочил от пътя по-надолу край реката. В него имало нещо, нещо много важно за Фин. Намекнал е това на пресата. Щял да ни покаже нещо сензационно. Искал да го видим. Говори се, че било звездна машина. Кажи ми, Шеп, може ли да бъде звездна машина? Никой не е сигурен.
— Не зная нищо.
Колинс се приближи до него, а гласът му се снижи до шепот:
— Това е много важно, Шеп. Ако Фин успее да го направи. Той мисли, че разполага със средство, което ще премахне паранормалниците — всеки от тях, както и въобще схващането за ПК. Знаеш, че е работил над това години. По доста противен начин, разбира се, но от години именно това е неговата цел. Проповядвал е омраза навсякъде из страната. Той е първокласен създател на фанатици. Нуждае се само от този номер, за да успее. Ако сега се справи, целият свят ще заиграе по свирката му. Ако успее, светът ще си затвори очите за начина, по който е успял. Всички ще изскочат от къщите си с вой, жадни за кръвта на паранормалниците.
— Забравяш, че и аз съм паранормалник.
— Едно време и Фин е бил.
— Има твърде много омраза — уморено каза Блейн. — Твърде много пренебрежение. Реформаторите наричат паранормалните хора „паранормалници“, а паранормалниците наричат реформаторите „рифъри“. А на теб не ти пука. Не те интересува какво става и какво ще става. Няма да излезеш и да преследваш някого до смърт. Но ще пишеш за това. Ще размажеш кръвта по страниците. Без да те интересува откъде е дошла, а просто защото е кръв.
— За Бога, Шеп…
— Затова ще ти кажа нещо. Можеш да напишеш, че Фин няма какво да покаже, нито какво да говори. Можеш да напишеш още, че е уплашен, че се е провалил…
— Шеп, ти ми се подиграваш!
— Той няма да се осмели да ви покаже това, с което разполага.
— Ас какво разполага?
— С нещо, което ако покаже, ще излезе пълен глупак. Казвам ти, няма да се осмели да го покаже. Утре сутринта Ламбърт Фин ще е най-уплашеният човек на света.
— Не мога да напиша това. Знаеш, че не мога…
— Утре по обед — каза му Блейн — всички ще са го написали. Ако започнеш сега, ще успееш за късните сутрешни издания. Ще направиш световна сензация, ако имаш куража да го напишеш.