Пусна дървото и застана срещу него, като се мъчеше да си вдъхне увереност и да се пребори със слабостта на сякаш гумените си крака. Почувства, че го облива студена пот и че се е задъхал като човек, който е тичал продължително време.
Как можеше да избяга и да се скрие, запита се той; как можеше да избяга с този товар на гърба си? Достатъчно трудно щеше да му е, ако беше сам. Какво оставаше в случай, че трябва да съжителства с изпаднало в ужас извънземно?
Но нямаше начин да се отърве от извънземното. Поне до момента. Беше сякаш споен с него и му се налагаше да се оправя, както може.
Отдръпна се от дървото и отново тръгна по тротоара. Движеше се по-бавно и по-неуверено, като се опитваше да се успокои и да влее някаква сила в разтрепераните си крака. В този момент внезапно осъзна, че е гладен. Беше странно, че не го беше усетил по-рано, защото за последните тридесет часа единственото, което бе погълнал, беше онази чаша с мляко. Беше се отпуснал, бе почивал, бе спал дълбок, непробуден сън, но не бе хапнал нищичко.
Колите се разминаваха покрай него, а ядрените им двигатели леко буботеха.
Една спря точно пред него и от нея се показа нечия глава.
— Шеп — викна главата, — какъв късмет! Надявах се да те срещна.
Блейн за момент бе обзет от паника и усети как извънземният страх отново се надига в главата му, но го отблъсна с всичките си възможни умствени сили.
Опита се да говори спокойно.
— Фреди — каза той, — отдавна не съм те виждал.
Това беше Фреди Бейтс, човек без видимо занятие, макар да беше съвършено ясно, че е нечий представител. Тук, на това място, почти всеки беше член на нечие лоби или представител, или дипломат, или пък таен агент.
Фреди отвори вратата.
— Скачай вътре — каза той. — Отиваме на купон.
Може би това е шансът, помисли си Блейн. Може би това беше начинът да започне. Със сигурност поне беше по-добро от всичко, което му идваше наум. „Фишхуук“ никога не биха се сетили да го потърсят на някой купон. А и още нещо: от купон можеш да се измъкнеш лесно. Ще има толкова много хора, че никой от тях няма да обръща внимание на това кой идва и кой си отива. Щеше да се намери поне една кола, ключовете на която да са небрежно оставени на таблото. А освен това там щеше да има храна, а той се нуждаеше от храна.
— Хайде — каза Фреди. — Това е едно от партитата на Шарлин.
Блейн влезе в колата и се отпусна на седалката. Вратата плавно се затвори и Фреди се включи отново в движението.
— Казах на Шарлин, че купонът няма да е като хората, ако не бъде поканен поне един човек от „Фишхуук“ — започна да говори Фреди. — Доброволно се съгласих да изляза и да открия някоя такава личност.
— Провалил си се — кратко отвърна Блейн. — Аз не съм личност.
— Като изключим това, че вие, пътешествениците, имате невероятни истории за разказване — каза Фреди.
— Знаеш, че никога не ги разказваме — отговори Блейн.
Фреди цъкна с език.
— Секретност, а?
— Грешиш — каза Блейн. — Просто такива са правилата.
— Разбира се. Това е причината тук слуховете да се разпространяват с бясна скорост. Ако нещо се случи следобед там, на върха, до вечерта вече е разказано навсякъде в най-големи подробности.
— Които обикновено са неверни.
— Може би точните факти са поизкривени, но смисълът е горе-долу верен.
Блейн не отговори. Отпусна се назад и се загледа през прозореца в отминаващите осветени улици, зад които се издигаха масивните сгради на „Фишхуук“. Беше като омагьосан от чудото на това място, което дори след всичките тези години не преставаше да го вълнува. Знаеше, че всичко идва не толкова от самото място, тъй като в света имаше далеч по-величествени места, а по-скоро от завладяващия му дух, който се разстилаше като мантия над града.
Защото това, помисли си той, де факто е столицата на Земята. Тук бяха затаени надеждата и величието на бъдещето, оттук поемаше връзката на хората с други светове от далечния космос.
И той напускаше това място.
Колкото и невероятно да изглеждаше при цялата му любов, привързаност и вяра, той бягаше от това място като подплашен заек.
— Какво смятате да правите с всичко? — попита Фреди.
— С всичко кое?
— С всичките познания, всички тайни, всичко, което откривате.
— Нямам представа — каза Блейн.
— Учени, които работят далеч напред. Откриватели, които разкриват нови концепции. Вече колко далеч сте отишли в сравнение с нас, останалите? На милион години или повече?