Блейн леко повдигна ръце, но отново ги сложи на бюрото.
И после направи нещо съвсем неволно, без да го бе обмислял и планирал нито за секунда. И още докато го правеше, разбра, че го прави не той самият, а съществото, криещо се в мозъка му.
Защото той не можеше да го направи. Не можеше дори да си помисли за това. Нито едно човешко същество не можеше.
Блейн каза съвсем спокойно:
— Ще разменя ума си с твоя.
27.
Луната се бе вдигнала високо над възвишенията, които заобикаляха речната долина, а нейде там една противна кукумявка бухаше и сякаш се подхилкваше. Хихикането на кукумявката се разнасяше отчетливо в резливия нощен въздух, който загатваше за наближаващите зимни студове.
Блейн спря в края на горичката от тънки кедри, които покриваха земята, подобни на разрешени и приведени старци, и напрегнато се ослуша. Не се чуваше нищо освен хихикането на кукумявката и тихият шум на листата, които още не се бяха отронили от дърветата по хълма. Както и още един, но толкова слаб шум, че Блейн не бе сигурен дали наистина го чува — далечното ромолене на могъщата река, която упорито течеше сред осветените от луната възвишения.
Той се наведе, клекна ниско до земята, криейки се в сянката на приведените кедри, и отново си каза, че никой не го следва, никой не върви след него. Нито „Фишхуук“, тъй като с подпалването на пункта пътят му временно бе отрязан, нито Ламбърт Фин, защото точно в момента той би бил последният човек, който да го преследва.
Блейн без ни най-малко съжаление си спомни изражението в очите на Фин, след като размени част от ума си с неговия — стъкления поглед, разкриващ ужаса от това нагло поругаване, от това неизбежно оскверняване на могъщия проповедник и пророк, прикрил омразата си с мантия, която не бе изцяло религиозна, но бе толкова близо до религия, колкото Фин се бе осмелил да я създаде.
— Какво направи?! — бе викнал той, вкаменен от ужас. — Какво направи от мен?
Беше доловил хапещия хлад и извънземната страховита нечовечност на размяната. Бе вкусил омразата, идваща от Блейн.
— Същество! — бе отвърнал Блейн. — Ти вече си просто едно странно същество. Вече не си Фин. Сега ти си само отчасти човек. Част от мен и част от нещо, което срещнах на пет хиляди светлинни години оттук. Искрено се надявам, че това ще те смачка.
Фин бе отворил уста и после я бе хлопнал като капан.
— Сега трябва да си тръгвам — беше продължил да му говори Блейн — и за да няма недоразумения, ти ще дойдеш с мен. С ръка на рамото, сякаш сме отдавнашни познати, срещнали се след дълга раздяла. Ще ми говориш като на стар приятел, защото ако не го направиш, ще успея да разглася какво точно представляваш. Фин се бе поколебал.
— Точно какво си — бе повторил Блейн. — И всички онези репортери ще чуят всяка моя дума.
Това се бе оказало достатъчно — дори повече от достатъчно — за Фин.
Той беше човек, който не можеше да си позволи да бъде замесен в някаква магьосническа история, дори и тя да беше самата истина. Той беше символ на праволинейния, непреклонен реформатор с каменното лице, който считаше себе си за пазител на нравствените стойности на цялата човешка раса и с него не трябваше да се свързва дори намек на скандал. За него не трябваше да се носи дори шепот на подозрение.
Така те двамата ръка за ръка бяха минали по коридора, по стълбите и през фоайето, покрай журналистите, които ги наблюдаваха как се отдалечават.
Бяха тръгнали надолу но улицата, докато пунктът все още гореше в нощното небе. Бяха вървели по тротоара, сякаш се отдалечаваха, за да си разменят на спокойствие някаква важна информация.
После Блейн се бе шмугнал в някаква пресечка и бе побягнал на изток към възвишенията край реката.
И ето, помисли си той, че отново бягаше без никакъв план — просто още едно бягство. Все пак в промеждутъка между бягствата бе нанесъл един-два удара. Бе спрял Фин. Бе провалил ужасяващия му опит да разкрие „вероломството“ на паранормалниците и „опасността“, криеща се в тях. Бе объркал един разум, който, независимо какво щеше да прави Фин оттук-нататък, вече никога нямаше да е толкова ограничен и маниакално егоистичен, колкото бе досега.
Той продължаваше да се ослушва, но нощта бе тиха с изключение на реката, кукумявката и шумоленето на листата.
Блейн бавно се изправи на крака и в този миг чу друг звук, някакъв вой, който навяваше и представата за остри зъби. За секунда той остана като парализиран. Воят бе докоснал струните на несъзнателен страх, наследен от вековете. Страхът идваше от онези дни, когато човекът бе живял под непрекъснатата уплаха дори и от нощта.