— Аз съм наполовина извънземен — горчиво отговори Блейн. — Никой друг човек не е изпитвал това преди. Вие не разговаряте само с мен, но и с едно същество, което далеч не е човешко — едно същество, което живее на планета, отдалечена оттук на пет хиляди светлинни години. Това същество е живяло милион или повече години. И ще живее още толкова или дори повече. То изпраща ума си да посещава други планети и въпреки посещенията си е твърде самотно. За него времето не е никаква загадка. Съмнявам се, че за него въобще съществуват някакви тайни. И всичко, което то знае, го зная и аз. Мога да употребя това знание по-добре от него, стига да имам възможността да изровя всичко, да го подредя и да го сортирам по лавиците в ума си.
Свещеникът бавно си пое дъх:
— Мислех си, че е нещо подобно.
— Така че вършете си работата — каза Блейн. — Вадете светената вода. Поръсете ме с нея и аз ще се превърна в облаче от мръсен пушек.
— Грешиш — отвърна отец Фланагън. — Грешиш, ако мислиш, че това е моята цел. И отношението ми. В силата, която те е изпратила сред звездите, не е имало зло, следователно не може да има нещо повече от случайно зло в това, което си абсорбирал оттам.
Сгърчената ръка се протегна и сграбчи рамото на Блейн със сила, която човек можеше да се закълне, че свещеникът не притежава.
— Ти носиш велика сила и огромно познание — продължи отец Фланагън. — Ти си длъжен да ги използваш за прослава на Бога и за доброто на цялото човечество. Аз, един немощен глас, те натоварвам с това бреме и с тази отговорност. Не се случва често подобен товар да падне на плещите на един човек. Ти не бива да го губиш, синко. Не бива да го използваш неправилно. Нито можеш просто да го стовариш на земята. Той ти е даден — може би чрез намесата на някаква божествена сила, която никой от нас не може да разбере, за някаква цел, която никой от нас не знае. Подобни неща, убеден съм, не стават просто така, случайно.
— Ръката на Бога… — каза Блейн, но веднага съжали за изречените думи.
— Ръката на Бога — отвърна отец Фланагън — е сложена на сърцето ти.
— Не съм молил за това. Ако някой ме беше попитал, щях да отговоря „не“.
— Разкажи ми всичко — каза свещеникът. — От самото начало. Направи ми тази услуга.
— Само в замяна на една услуга от ваша страна.
— Каква?
— Казахте, че сте ме проследил. Как успяхте?
— О, благословен да си — каза отецът. — Мислех, че си се досетил. Разбираш ли, аз съм един от вас. Имам големи способности като преследвач.
29.
Хамилтън спеше край реката. Над него се носеха някаква неопределена загадъчност и спокойствие, типични за старите речни градове, макар че този беше съвсем нов. Над него се издигаха светлокафявите хълмове, а под тях се ширеха поляните, които стигаха до самия град. Ленив утринен пушек се издигаше от комините, а в ъгъла на всяка оградка растеше храст ружи.
— Изглежда съвсем мирно местенце — констатира отец Фланагън. — Знаеш ли какво да правиш?
Блейн кимна.
— А вие, отче? Вие какво ще правите?
— Надолу по реката има едно абатство. Там ще бъда добре дошъл.
— Ще се видим пак.
— Може би. Ще се върна в моя граничен град. Ще бъда самотен стълб на границата с „Фишхуук“.
— И ще наблюдавате за други, които успеят да се измъкнат?
Свещеникът кимна. Спря мотора и насочи лодката към брега. Тя леко се вряза в пясъка и Блейн изскочи навън.
Отец Фланагън вдигна глава към небето на запад и подуши въздуха.
— Времето ще се променя — каза той. Приличаше на гонче, надушило стара следа. — Надушвам го.
Блейн стъпи обратно във водата и протегна ръка.
— Благодаря, че ме докарахте. Пеша преходът щеше да е доста изморителен. И щях да загубя много време.
— Довиждане, сине мой. И Бог да е с теб.
Блейн избута лодката обратно в реката. Свещеникът включи мотора и изви корпуса. Блейн стоеше и наблюдаваше как се отдалечава по течението. Отецът вдигна ръка за последно сбогом и Блейн му махна в отговор.
После излезе от водата и пое по една пътека, водеща към селището.
Стигна до улицата и разбра, че това е къщата.
Не неговата къща, не къща, която някога бе познавал, не къща, за която бе мечтал, а просто един истински дом. Той внушаваше мир и спокойствие, смиряваше духа, създаваше усещане за умствен уют. Това беше типът място, на което човек може да се засели и да живее, без да брои дните и да се тревожи за бъдещето.
На улицата, оградена от кокетни къщурки, нямаше никой, но Блейн усещаше как го наблюдават от всяко прозорче — без да го шпионират и без подозрение, а просто с учтив интерес.