— Но все пак — намеси се Джаксън — не можем да обвиним строго тези тийнейджъри, че искат да го направят, казвам ви, мистър, не можете да си представите какво са преживели те. Били са презирани и преследвани. Още в зората на живота си са се сблъсквали с бариери, с насочени към тях пръсти…
— Зная — каза Блейн, — но дори да е така, вие трябва да ги спрете по някакъв начин. С телепатия по телефона. Все пак…
— Прост метод — обясни Андрюс. — Макар и гениален. Изобретен е преди две години.
— Използвайте го тогава. Обадете се на всеки, на когото можете. Накарайте хората, с които говорите, да предадат съобщението и тези, с които те говорят, също да го предават по-нататък. Организирайте комуникационна верига…
Андрюс поклати глава.
— Няма да можем да се свържем с всички.
— Можете поне да опитате — викна Блейн.
— Ще опитаме, разбира се. Ще направим всичко, което е по силите ни. Не мислете, че сме неблагодарни. Напротив. Благодарим ви. Никога няма да можем да ви се отплатим. Но…
— Но какво?
— Не можете да останете тук — каза Джаксън. — Фин ви преследва, „Фишхуук“ също, може би. А те ще дойдат да ви търсят тук. Ще предположат, че сте потърсили подслон именно тук.
— За Бога! — кресна Блейн. — Дойдох…
— Съжаляваме — прекъсна го Андрюс. — Знаем как се чувствате в момента. Можем да се опитаме да ви скрием, но ако ви намерят…
— Добре. Поне ми дайте кола.
— Твърде е рисковано. Фин ще държи пътищата под око. И могат да проследят регистрацията.
— Какво тогава? Хълмовете?
Андрюс кимна.
— Ще ми дадете ли храна?
— Отивам да донеса — каза Джаксън и се изправи.
— Можете да се върнете — добави Андрюс. — Когато всичко утихне, ще ви приемем с радост.
— Много съм ви задължен — отвърна Блейн.
30.
Той седеше под самотно дърво, растящо на една по-малка могилка сред големите възвишения и се взираше отвъд реката. Ято диви патици се виеше в посока към долината — една черна линия в небето над източните хълмове.
Имало е дни, мислеше си той, когато през този сезон небето е потъмнявало от ятата, идващи от север и бързащи да изпреварят първите пориви на зимните бури. Но сега бяха останали малко птици. Голяма част бяха убити, друга част умираха от глад поради сушата, овладяла областите, където бяха свикнали да гнездят.
Преди време същата тази земя е гъмжала от бизони, а край почти всяко поточе са се срещали бобри. Сега бизоните бяха изчезнали, както и почти всички бобри.
Човекът бе премахнал и трите вида — и дивите патици, и бизоните, и бобрите. Както и много други.
Блейн седеше и разсъждаваше над човешката способност да премахва различните видове живи създания — понякога от страх или омраза, понякога просто от любов към победата. И именно това, той бе сигурен, щеше да се случи и с паранормалниците, ако се осъществеше планът на Фин. Там, в Хамилтън, щяха, разбира се, да направят всичко, което бе по силите им, но дали щеше да е достатъчно? Те разполагаха с тридесет и шест часа, през които трябваше да изградят гигантска мрежа за предаване на предупреждението. Можеха да намалят инцидентите, но щяха ли да успеят изцяло да ги предотвратят? Изглеждаше невъзможно.
Макар че най-малко той трябваше да се притеснява за това. Те го бяха отблъснали, бяха го прогонили. Неговите собствени хора, в град, който той бе почувствал като свой дом. И именно те го бяха прокудили.
Блейн се наведе и затегна каишките на раницата, в която Джаксън бе опаковал храната. Вдигна я и я постави близо до себе си заедно с манерката.
Далеч на юг можеше да види пушека от комините на Хамилтън и дори в гнева си, че бе отблъснат, му се стори, че отново почувства странното усещане за дом, с което се бе сблъскал, вървейки по улиците на града. По света сигурно имаше много подобни на това селище — гетата на днешния ден, където паранормалните хора живеят колкото е възможно по-спокойно и незабележимо. Те са тези, които се крият по ъглите на планетата, чакайки деня — ако въобще дойде такъв ден, — когато техните деца ще имат свободата да пътуват, да са равни на нормалните хора.
Той се зачуди колко ли способности и таланти лежаха погребани в тези селища — способности и таланти, които светът можеше да използва, но не го правеше поради нетърпимостта и омразата към по-различните хора. А те най-малко от всички заслужаваха да са мишени на подобни чувства.
И най-жалкото беше, че подобна омраза и нетърпимост можеше никога да не се появят, можеше никога да не съществуват, ако не съществуваха и хора като Фин — егоистите и фанатиците, твърдите и непреклонни пуритани; дребните души, нуждаещи се от сила, която да ги издигне над жалките им мащаби.