Спряхте?! Не може да спирате!
Сега използваме хора с дълга телепатия. Имаме неколцина такива. Но е трудно да се осъществи контакт. Няма голяма полза от дългата телепатия, тъй че не е упражнявана достатъчно.
Блейн стоеше като зашеметен.
Да не могат да се свържат с Ню Йорк! Линията с Денвър да е повредена!
Невъзможно беше Фин да разполага с такъв пълен контрол.
Не е пълен контрол, каза му Анита. Само хора, разположени на стратегически постове. И сигурно има такива, които постоянно наблюдават градчета като нашето. Ние с месеци не провеждаме дори един извънградски разговор. И когато са се появили три за петнадесет минути, хората на Фин са разбрали, че има нещо нередно, и са ни изолирали.
Блейн смъкна раницата и манерката от рамото си и ги пусна на земята.
— Връщам се обратно — каза той.
— Това няма да помогне. Ти не можеш да направиш нещо повече от това, което правим в Момента.
— Разбира се, може и да си права. Но има един шанс — ако успея да стигна до Пиер навреме…
— Пиер беше мястото, където е живял Стоун, нали?
— Да. Ти знаеш ли за Стоун?
— Само съм чувала за него. Нещо като паранормален Робин Худ. Работел е за нас.
— Ако успея да се свържа с неговата организация, мисля, че ще мога…
— Жената също живее там, нали?
— Искаш да кажеш Хариет. Тя е тази, която може да ме свърже с групата на Стоун. Но може и да не е там. Не знам къде е.
— Ако изчакаш до вечерта, няколко души от нас могат да те отнесат с летене дотам. През деня е много опасно. Има прекалено много хора, дори и по тези места.
— Не може да е на повече от тридесет мили. Ще ги извървя.
— По реката ще е по-лесно. Можеш ли да караш кану?
— Карал съм преди години. Мисля, че все още си спомням как е.
— По-безопасно е — каза Анита. — По реката няма голямо движение. Братовчед ми има кану. Малко по-нагоре по реката. Ще те заведа дотам.
31.
Бурята долетя внезапно. Нищо не я предвещаваше с изключение на постепенното посивяване на деня. По пладне бавно движещите се облаци затъмниха слънцето и до три часа небето бе покрито от хоризонт до хоризонт с пухкава сивота, която приличаше не толкова на облаци, колкото на появила се от самото небе пихтия.
Блейн седеше приведен, гребейки яростно, за да измине разстоянието по-бързо. Бяха минали години, откакто бе използвал гребло за последен път и откакто не се беше захващал с физическа работа. Ръцете му се стегнаха и изтръпнаха, раменете го боляха, а гръбнакът му сякаш бе хванат в стоманена лента, която се затягаше с всяко загребване. Дланите му се бяха превърнали в един огромен мехур.
Но той не забавяше темпото, защото всяка минута беше от значение. Знаеше, че когато стигне до Пиер, може да не успее веднага да открие групата паранормалници, които бяха работили със Стоун, а дори и да ги откриеше, те можеха да откажат да му помогнат. Можеха да поискат от него да потвърди самоличността си, да поискат да проверят историята му. Можеха с право да го заподозрат като шпионин на Фин. Ако Хариет бъдеше там, тя можеше да гарантира за него, макар че той не бе сигурен какво е положението й в групата и дали думата й се чува сред тях. Нито пък, че тя въобще щеше да е там.
Но това беше последният шанс. Това беше едничката останала му надежда и той не можеше да я изостави. Трябваше да стигне до Пиер, трябваше да открие групата и да ги накара да разберат критичността на положението.
Защото ако той се провалеше, обричаше на гибел Хамилтън и всички други градчета като Хамилтън по света. Това означаваше също и край за онези други паранормалници, които не живееха в подобни селища, а водеха предпазлив и рискован живот сред нормални съседи.
Не всички от тях, разбира се, щяха да умрат. Но всички или почти всички щяха да бъдат разпилени по вятъра, принудени да се крият в съвсем нови и непознати социални и икономически ъгълчета и цепнатини. Това щеше да означава, че паранормалниците ще загубят всички мълчаливи компромиси или несъвършени разбирателства, които бяха установили с нормалните си съседи. Щеше да означава, че ще е необходимо още едно поколение на бавно завръщане, на повторно болезнено и постепенно спечелване на всичко изгубено. Щяха да са необходими нови петдесет години, за да отмине бурята от ярост, за да се изчака израстването на ново, по-толерантно поколение.
И в тази обширна картина, простираща се напред в бъдещето, Блейн не можеше да съзре и най-малък знак за помощ, съчувствие или подкрепа. Защото „Фишхуук“ — единствената възможност за помощ — просто не би се загрижила за това. Беше успял да проумее поне това от ситуацията при срещата си с Кърби Ренд.