Тази мисъл остави нагарчащия вкус на пепел в ума му. Тя премахваше и последния комфорт, който му оставаше — споменът за дните му във „Фишхуук“. Той бе обичал „Фишхуук“, беше се съпротивлявал на бягството си оттам; беше съжалявал, че я е напуснал. По едно време дори се беше чудил дали не е трябвало да остане. Но сега знаеше, че дори е останал твърде дълго, че може би въобще не е трябвало да влиза във „Фишхуук“, защото неговото място беше тук — в горчивия свят на другите паранормалници. На тях, осъзна той, се крепеше надеждата за пълното и цялостно развитие на паранормалната кинетика.
Те бяха недоразуменията на света, изгнаниците. Различаваха се от нормалните хора — нормалност, наложена с течение на историята. И все пак точно тази разлика ги превръщаше в надежда за цялото човечество. Обикновените човешки същества — този вид човешки същества, които бяха довели развитието на расата до сегашния етап — вече не бяха достатъчни. Обикновените хора бяха изтласкали цивилизацията толкова напред, колкото имаха сили. Те бяха изпълнили своята задача, бяха довели обикновения човек до предела на възможното. Сега расата еволюираше. Сега се появяваха и развиваха нови способности — точно по начина, по който съществата на Земята бяха еволюирали нагоре и нагоре от онзи първи момент, в който бледата искрица живот се бе появила в кипящата химическа вана на новата и ненормална планета.
Нормалните хора ги наричаха извратени мозъци, магьосници, обитатели на мрака. И можеше ли някой да се противопостави на това? Всеки народ налага свои стандарти за всяка генерация и тези стандарти и норми се установяват не по някакво универсално правило, не по някакъв всеобщ критерий, а по това, което съответства на масовото мнение. Този избор безусловно съчетава в себе си всички предразсъдъци и предубеждения, цялото погрешно мислене и неуравновесена логика, към които е склонен човешкият интелект.
А той, самият той, как ли съответстваше на всичко това? Неговият мозък вероятно бе още по-извратен от повечето други. Той дори не беше изцяло човек.
Замисли се за Хамилтън и за Анита Андрюс и сърцето му проплака за тях. Но можеше ли да настоява пред някой град или пред някоя жена да го приемат за свой?
Наведе се над греблото, опитвайки се да забрави мислите, които го измъчваха, да забави неумолимия поход на въпросите, които терзаеха ума му.
Вятърът, който само преди час бе лек бриз, се промени от западен в северен и усили мощта си. Повърхността на реката се надипли от поривите му, а тук-там вълничките вече придобиваха пенливи бели гребени.
Небето се сниши, притискайки земята — едно мътно небе, простиращо се от хълм до хълм, образуващо покрив над реката и скриващо слънцето по такъв начин, че птиците неспокойно запърхаха сред върбите, озадачени от ранното настъпване на нощта.
Блейн си спомни стария свещеник, който, седнал в лодката си, душеше небето. „Времето се променя“, беше казал той. И наистина бе познал.
Но времето няма да ме спре, помисли си Блейн с ярост, докато неистово загребваше с веслото. Нищо не можеше да го спре — никаква сила на Земята. Нямаше да позволи да бъде спрян.
Почувства по лицето си първото мокро убождане на снега, а пред себе си видя, че реката чезнеше в гигантска сива пелена, която се спускаше надолу по течението към него. Можеше ясно да чуе съскането на снега при допира му с водата, а като фон — и гладния вой на вятъра, сякаш някакъв едър хищник тичаше по следа, виейки от страх, че може да не хване жертвата си.
Брегът беше на не повече от сто метра и Блейн знаеше, че трябва да стигне до него и да продължи пеша. Дори в отчаяната си нужда от скорост, дори в безумната си надпревара с времето той съзнаваше, че не може да продължи по реката.
Натисна по-яко с греблото, за да насочи кануто към брега, и в този миг вятърът удари с всичка сила, снегът се засили и панорамата пред Блейн се стесни до една зона с диаметър няколко фута. Имаше само сняг и бушуващи вълни, гонени от вятъра, които подхвърляха кануто в лудешки танц. Брегът изчезна заедно с хълмовете над него. Нямаше нищо друго, освен вода, вятър и сняг.
Кануто остро се наклони, въртейки се, и само за миг Блейн загуби всякакво чувство за ориентир. За секунда той се загуби в реката, без каквато и да е идея накъде може да е брегът. Вдигна греблото и го постави напреко на седалките, като се хвана здраво за лодката и се опита да я задържи, за да не се преобърне.
Вятърът беше станал по-остър и студен и прорязваше запотеното му тяло като леден нож. Снегът се трупаше по веждите му и струйки вода се стичаха по лицето му, докато снежинките падаха върху косата му и се топяха.