— Сбъркал си човека — отвърна Блейн. — Аз не знам нищо. Просто си върша работата. И ако се опитваш да ме провокираш, трябва да знаеш, че не се поддавам.
— Извинявай — каза Фреди. — Просто това ми е идея-фикс.
— На теб и още на милион хора. Целият свят прекарва свободното си време в обсъждане на „Фишхуук“.
— Постави се на мое място — разпалено заговори Фреди. — Аз съм отвън и дори не мога да надзърна вътре. Виждам този гигантски свръхчовешки проект, този шедьовър и завиждам на всеки, който е вътре. Не съм съпричастен и се чувствам някак като човек от втора ръка. Е, нима би те учудило, че светът мрази „Фишхуук“?
— Наистина ли?
— Шеп — снизходително каза Фреди, — трябва да се огледаш.
— Не е необходимо. Чувал съм достатъчно и без да го правя. Но въпросът ми е дали наистина светът мрази „Фишхуук“?
— Мисля, че да — отвърна Фреди. — Може би не точно хората тук, защото в този град се говори просто от желание да бъдеш модерен. Но ако отидеш в провинциите, ще видиш, че наистина мразят „Фишхуук“.
Улиците вече не бяха толкова оживени и светлините вече не бяха толкова ярки. Търговските постройки бяха по-малко, а и всички сгради оредяваха. Движението бе силно намаляло.
— Кои ще бъдат у Шарлин? — попита Блейн.
— О, обичайната тълпа — отвърна Фреди. — Плюс обичайният зоопарк. Тя не е наред. Няма никакви задръжки и е много общителна. Можеш да се натъкнеш почти на всеки.
— Да, знам — каза Блейн.
Нещото се размърда в мозъка му с почти унесено движение.
Всичко е наред, каза му Блейн. Просто се отпусни. Справихме се. Движим се по плана.
Фреди зави от главния път и пое по страничен, който водеше към каньон. Въздухът захладня. В мрачината отпред можеше да се чуе тихият звук от поклащането на дърветата. Миришеше на бор.
Колата отново зави и отпред се показа къщата — модернистична постройка, която беше кацнала на склона на каньона като ластовиче гнездо.
— Е — развеселено се обади Фреди, — най-сетне пристигнахме.
5.
Купонът започваше да става шумен — не прекалено, но все пак шумен. Беше достигнал почти до състоянието на безнадеждност, на което в крайна сметка всяко парти става жертва. А имаше и още нещо — нещо в мириса на твърде многото запалени цигари, нещо в довятия от каньона хладен бриз, нахлуващ през отворените прозорци, нещо в празното бръщолевене на хората — нещо, което подсказваше, че вече е късно и трябва да се тръгва. Макар че всъщност не беше късно. Още нямаше полунощ.
Човекът, който се казваше Хермън Далтън, изтегна краката си напред от креслото и, захапал в ъгъла на устата си голяма пура, се отпусна, като прокара ръце през косата си.
— Но ще ви кажа, Блейн — измърмори той, — че на това трябва да се сложи край. Ако нищо не бъде направено, ще дойде време, когато няма да съществува такова понятие като „бизнес“. „Фишхуук“ ни тласка към стената.
— Мистър Далтън — отегчено каза Блейн, — ако искате да спорите за това, трябва да си намерите някого другиго. Не знам нищо за бизнеса, а още по-малко за „Фишхуук“, независимо че работя там.
— „Фишхуук“ ни поглъща — ядоса се Далтън. — Те променят живота ни. Те разрушават тази система от правила и норми, която мъчително е била създавана през вековете от хора, отдадени в служба на обществото. Те събарят търговската структура, която е била строена толкова внимателно. Те ни разлагат, бавно и непоправимо. Може би не всички наведнъж, но със сигурност постепенно ни разлагат. Ето например случаят с тъй нареченото „зеленчуково месо“. Засаждаш леха със семена, по-късно отиваш да изкопаеш картофи, а вместо картофи откриваш големи мръвки, тъпкани с протеини.
— И по този начин — обади се Блейн — за пръв път в живота си милиони хора ядат месото, което преди не са можели да си купят, защото вашата прекрасна система от правила и норми не им е позволявала да припечелват достатъчно.
— Но фермерите! — извика Далтън. — И търговците на месо. Да не говорим за интересите на опаковчиците…
— Предполагам — каза Блейн, — че ще е по-добре, ако семената биват продавани само на фермерите или супермаркетите. Или пък ако биват продавани на цена от долар или долар и половина за парче, а не по десет цента за пакет. По този начин ще можем да запазим конкурентността на истинското месо, а и икономиката ще е наред. Е, тогава, разбира се, тези милиони хора…
— Но вие не разбирате! — прекъсна го протестиращият Далтън. — Бизнесът е жизненият сок на обществото. Унищожете го и ще унищожите човека.
— Силно се съмнявам — каза Блейн.
— Но историята доказва смисъла от търговията. Именно тя е направила света такъв, какъвто е в момента. Открила е нови земи, изпратила е заселници, издигнала е фабрики и е…