Кануто танцуваше лудо, надбягвайки се с вълните, и Блейн отчаяно се държеше за него, изгубен, без да знае какво да прави, надвит от този щурм, който с рев се бе спуснал над реката.
Изведнъж покрита със сняг върбова горичка се издигна от сивотата пред него на не повече от двадесетина фута. Кануто се носеше право към нея.
Блейн имаше време само да се подготви за удара, като се сви на седалката със сгънати крака и хванати за бордовете ръце.
Кануто се разби във върбите с пукане, заглушено и отнесено от вятъра. Лодката се блъсна, после се издигна, бавно се наклони и изсипа Блейн във водата.
Борейки се заслепен, кашляйки и плюейки, той успя да се изправи на мекото и хлъзгаво дъно, като се държеше здраво за върбите.
Видя, че кануто вече е неизползваемо. Един скрит дънер се бе забил в дъното му и бе разрязал дълга ивица в него. То се пълнеше с вода и бавно потъваше.
Пързаляйки се, падайки и ставайки, Блейн си проби път през гъсталака от върби до твърдата земя. И едва сега, когато излезе от водата, осъзна, че тя е била топла. Вятърът, който проникваше през мокрите му дрехи, приличаше на милион ледени иглички.
Той стоеше, трепереше и се взираше през извиващия се от бурята върбалак.
Знаеше, че трябва да намери защитено място и да запали огън, защото иначе нямаше да оцелее през нощта. Вдигна ръката си съвсем близо до лицето и видя, че часовникът показа едва четири часа.
Разполагаше може би с около час светлина и за това време трябваше да открие някакъв подслон от бурята и студа.
Провлече крака по брега и изведнъж се сети, че няма да може да запали огън. Нямаше кибрит, или поне мислеше, че няма. Дори и да намереше някъде из джобовете си, той щеше да е овлажнял и безполезен. Можеше все пак да успее да изсуши няколко клечки, затова спря и панически прерови всичките си джобове. Но кибрит нямаше.
Отново тръгна. Ако успееше да намери сух подслон, можеше да оцелее и без огън. Може би някаква дупка под корените на рухнало дърво или пък кухина, в която да се свие. Трябваше му сухо място, където да се скрие от вятъра и телесната му топлина да има възможност поне частично да изсуши дрехите му и да сгрее и него самия.
Нямаше дървета. Нямаше нищо друго освен безкрайни върбалаци, люшкащи се като луди от поривите на вятъра.
Той продължаваше да се движи бавно напред, като се пързаляше и падаше, спъваше се в незабележими клони, довлечени от прилива. От многото си падания се бе покрил с кал, дрехите му се бяха вледенили. И все пак се движеше. Трябваше да се движи. Трябваше да намери къде да се скрие. Ако останеше на едно място, ако спреше, щеше да умре от студ.
Препъна се отново, изправи се на колене и видя, че там, на брега, втъкнато сред върбите, се полюляваше едно наклонено кану, което се клатеше лудешки при срещата с влачените от бурята водни талази.
Кану!
Той избърса лице с калната си ръка, за да вижда по-ясно.
Това бе същото кану! Кануто, което беше изоставил, за да тръгне по брега.
Той отново се бе върнал при него!
Опита се да намери отговор на това с размътения си мозък, но имаше един единствен.
Беше попаднал в капан — на малък, покрит с върби остров!
Тук нямаше нищо освен върби. Нямаше истински дървета — рухнали, кухи или полезни по някакъв друг начин. Той нямаше кибрит, а даже и да имаше, нямаше гориво с изключение на довлечените от водата клони.
Панталоните му се бяха втвърдили от студа като дъски и пращяха, когато свиеше колена. Струваше му се, че с всяка изминала минута температурата пада — въпреки че нямаше как да го разбере, защото бе твърде измръзнал, за да прецени със сигурност.
Бавно се вдигна на крака и застана изправен с лице срещу режещия вятър, сред съскането на снега, прелитащ през върбите, разяреното ръмжене на разпенената река и настъпващия мрак. В главата му се появи и друг отговор — но на все още незададен въпрос.
Той не можеше да преживее нощта на острова, а нямаше как да го напусне. Доколкото си спомняше, островът можеше да е на около петдесетина метра от брега. Но какво значение имаше това? Шансът да успее да се скрие някъде на брега беше едно към десет.
Трябва да има някакъв начин, настояваше сам пред себе си той. Не можеше да умре на тая мизерна, жалка точица от истинския свят, на този малък, грозен остров. Не че животът му беше толкова ценен — дори не за него самия. Но той беше единственият човек, който можеше да стигне до Пиер, за да потърси помощ.
Това беше смешно. Той никога нямаше да стигне до Пиер. Нямаше да напусне този остров. В крайна сметка щеше да остане точно тук и беше много вероятно никога да не го открият.