Когато дойдеха пролетните наводнения, трупът му щеше да бъде отнесен надолу по реката заедно с всички други отломки, които течението щеше да подбере във вихъра си.
Обърна се и се отдалечи малко от брега. Намери едно място, където бе частично защитен от вятъра, и бавно седна, протягайки крака пред себе си. Вдигна яката на якето си, но това бе просто жест без никаква полза. Скръсти ръце на гърдите си, мушна пръсти в слабата топлинка под мишниците си и се взря право напред в призрачния здрач.
Знаеше, че греши. Когато човек попадне в подобна ситуация, трябва да продължи да се движи. Да кара кръвта да се движи във вените му, да се бори със съня, да удря и търка ръцете си, да тропа с крака, да се бори за живота си.
Но това беше безсмислено, помисли си той. Човек можеше да премине през всички лишения на борбата и все пак накрая да умре.
Трябваше да има друг, по-добър начин.
Един наистина умен човек би измислил нещо по-добро.
Проблемът, каза си той, опитвайки се да не мисли за сегашното си положение, в името на обективността, проблемът се състои в това да махне себе си — тялото си — от този остров и не само това, но и да попадне на защитено място.
Ала такова място нямаше.
И изведнъж се появи.
Имаше място, където можеше да отиде. Можеше да отиде в онази светлосиня стая, където живееше Розовото.
Но не! Това нямаше да е по-добро, защото той би отишъл там само мисловно и би оставил тялото си тук. И когато се върнеше, същото това тяло сигурно щеше да е вече негодно за употреба.
Щеше да е чудесно, ако можеше да вземе и тялото си там.
Но не можеше.
А дори да успееше, това може би щеше да е грешно и много рисковано.
Опита се да си спомни информацията за онази далечна планета, но тя му убягна. Той продължи да рови след нея, измъкна я от дълбоките гънки, в които я бе заровил и с ужас я прегледа.
Нямаше да живее и минутка, ако отидеше там с тялото си!
Атмосферата там беше чиста отрова за неговия вид живот.
Но съществуваха и други места. Стига само да можеше да отиде там цялостно — с ум и тяло.
Седеше свит, с гръб към вятъра и студа, и дори не ги усещаше.
Потърси Розовото в себе си, повика го, но отговор не последва.
Повика го отново и отново, но никой не отвърна. Проверяваше, търсеше, изследваше, но не откриваше нито знак от него. И разбра, сякаш някакъв глас бе заговорил и му бе казал, че няма смисъл да продължава да вика и да търси. Разбра, че няма да го намери. Вече никога нямаше да го намери, защото вече беше част от него. Двамата се бяха слели и вече нямаше отделно Розово същество и отделен човек, а само един странен съюз на двамата.
Да продължи да го търси означаваше да продължи да търси самия себе си.
Каквото и да направеше, той трябваше да го направи сам, с цялата сила на това, в което се беше превърнал.
В ума му имаше информация и идеи, имаше знания, възможности, както и някаква мръсотия, която беше Ламбърт Фин.
Той задълба в съзнанието си, зарови се сред полиците и рафтовете, в отделенията и кутиите, във все още неподредената огромна купчина боклуци, които безразборно бяха вложени в него от едно не по-малко безразборно същество.
Откри неща, които го стреснаха, други, които го отвратиха, трети, които представляваха отлични идеи, но които по никакъв начин не помагаха за разрешаването на настоящия проблем.
И през цялото време потайно като някой упорит зяпач умът на Ламбърт Фин (който може би никога нямаше да бъде усвоен, но щеше да си подскача из ъглите на съзнанието) не спираше да се изпречва на пътя.
Блейн го изблъскваше встрани, отстраняваше го от пътя си, пъхваше го някъде и продължаваше да търси, но мръсните мисли, схващания и идеи — мислите на Фин, откритата същност на яростния ужас от кошмара на Фин, идващ от някаква планета — продължаваха да се показват.
И докато за стотен път отхвърляше мръсотията, той долови някакво загатване за отговор на своите търсения. Започна да го разнищва, ровейки из цялата гадост и зло на онова ядро от обгръщащ ужас, което бе иззел от ума на Фин. Защото откри необходимото точно там — не в светлата зона, която бе наследил от Розовото, а в купчината боклук, която бе измъкнал от Фин.
То беше извънземно познание, едно тъмно, изплъзващо се познание и той знаеше, че произходът му е от онази планета, от която Фин се беше върнал у дома като маниак. И както го държеше в своите ментални ръце и наблюдаваше начина, по който то действа, — толкова просто и логично — Блейн долови поне една част от вината и страха, които бяха подтикнали Фин да сее омраза на Земята.