Защото чрез това познание звездите се откриваха, ставаха физически достъпни за всеки вид живот във вселената. А за неуравновесения мозък на Фин това означаваше само едно — че Земята също е открита. И по-точно — че е открита за планетата, която притежаваше това познание. Без да помисли как други раси могат да го използват, без да го приеме като инструмент, с който хората биха могли да спомогнат за собственото си благополучие, Фин го бе приел просто като мост между мястото, където го бе открил, и планетата, която наричаше свой роден дом. И се бе борил с всичките си сили да върне старата си родна планета към нейната предишна ограниченост, да прекъсне контакта й със звездите, да обезсили и задуши „Фишхуук“ чрез премахването на паранормалниците, които в бъдеще можеха да бъдат привлечени или поканени да работят за агенцията.
Защото Фин бе преценил, мислеше си Блейн, докато пред себе си виждаше пътя на Фин към тази преценка като отворена книга, че ако Земята остане непозната и малка и не привлича внимание, то вселената би минала край нея и тогава родната планета би била в безопасност.
Но независимо от всичко Блейн вече разполагаше в ума си с познанието как да пътува телом до звездите. Разполагаше и с начин, по който да спаси живота си.
Сега обаче трябваше да намери планета, където можеше да отиде, без да срещне там опасност. Трябваше му планета, която нямаше да го отрови, удави или смаже. Трябваше му място, където би оживял.
Потопи се отново в ума си и там, извлечени от купчините и прилежно подредени, стояха хиляди планети, които Розовото бе посетило някога.
Той затърси и намери стотици различни видове планети, но всяка една щеше да е смъртоносна за незащитено човешко същество. И ужасът растеше — ужас, че дори разполагайки с начин, той можеше да не открие безопасно място, където да отиде.
Воят на бурята нахлу в него, нарушавайки трескавата концентрация на неговото претърсване, и той разбра, че е измръзнал много повече, отколкото бе смятал. Опита се да раздвижи крака си и едва успя да го мръдне. Вятърът пищеше край ушите му и сякаш му се подиграваше, докато се носеше надолу по реката. А сред поривите на вихъра Блейн можеше да чуе сухия, пукащ звук от твърдите снежинки, които обстрелваха върбите като картечни откоси.
Умът му игнорира вятъра, студа и снега, воя и пукотевицата — и намери планетата, която беше търсил.
Провери информацията за нея два пъти и тя се оказа съвсем задоволителна. Запамети координатите. Засне картината в мозъка си. После бавно, стъпка по стъпка, приложи метода за този дълъг пространствен скок…
И слънцето вече бе топло.
Той лежеше по лице и под него имаше трева, както и мирис на пръст. Воят на бурята беше изчезнал, нямаше я и пукотевицата сред върбите.
Търкулна се по гръб и седна.
При гледката дъхът му направо секна.
Той беше в рая!
32.
Слънцето бе минало зенита си и бавно се спускаше на запад, когато Блейн се заспуска по възвишението над Хамилтън, крачейки в калта и кишата, останала след първата за сезона буря.
Отново, мислеше си той, беше закъснял — не оставаше почти никакво време. Защото когато слънцето се спуснеше зад хоризонта, щеше да започне нощта на Вси Светии — Халоуийн.
Чудеше се с колко паранормални центъра бяха успели да се свържат хората от Хамилтън. Имаше възможност да се бяха справили по-добре, отколкото се надяваха. Може би бяха имали късмет. Може би все пак бяха ударили голямата печалба.
Замисли се и за нещо друго. За думите на стария свещеник: „Ръката на Бога е сложена на сърцето ти.“
Един ден, размишляваше Блейн, светът ще погледне назад и ще се удиви от лудостта на това време — от слепотата, глупостта и явната нетърпимост. Един ден ще има реабилитация. Ще бъде проявен здрав разум. Един ден папата в Рим ще признае паранормалното не като проява на магьосничество, а като естествено развитие на човешката раса с божията милост и благословия. Един ден няма да има социални или икономически бариери между паранормалните и нормалните — ако по това време все още са останали нормални. Един ден няма да има нужда от „Фишхуук“. Дори, може би, няма да има нужда от Земята.
Защото той бе открил отговора. Макар че се провали в опита си да достигне Пиер, той все пак бе открил отговора. Беше принуден (може би от ръката на Бога?) — беше принуден да намери отговора.
И това беше по-добър отговор от този, който Стоун бе търсил. Беше метод, по-добър дори от този на „Фишхуук“. Защото изцяло отхвърляше необходимостта от машини. И правеше човека господар на себе си и вселената.
Продължавайки надолу по хълма, той се натъкна на пътека, която водеше към Хамилтън. В небето над долината все още се носеха няколко пръснати, разкъсани облака — ариегардът на бурята. Край символичния път имаше езерца от разтопен сняг, но въпреки яркото слънце западният вятър не бе загубил хапливостта си.