Той се затътри по улицата, водеща към центъра на града, и от една-две преки разстояние успя да ги види как го чакат на площада пред магазините — не само неколцина както преди, а цяла тълпа. Вероятно, реши той, тук се бе събрала по-голямата част от Хамилтън.
Прекоси площада и тълпата се смълча. Той хвърли един поглед към тях, търсейки Анита, но не я видя.
На стълбите го чакаха четирима — същите четирима от миналия път.
Той спря пред тях и каза:
— Добро утро.
— Чухме, че идвате — посрещна го Андрюс.
— Не стигнах до Пиер. Опитах се да се добера дотам за помощ. Но бурята ме завари в реката.
— Спряха ни по телефона — обади се Джаксън. — Но ние използвахме дълга телепатия. Свързахме се с някои групи и те предадоха съобщението. Не знаем обаче колко нашироко.
— Нито с какъв успех — добави Андрюс.
— Можете ли пак да се свържете с тези групи? — попита Блейн.
Андрюс кимна.
— Хората на Фин не се появиха — продължи Джаксън. — А това ни притеснява. Фин се е сблъскал с неприятности…
— Те трябваше да се появят — прекъсна го Андрюс. — Трябваше да преровят града из основи, търсейки вас.
— Може би не са искали да ме намерят.
— Може би — хладно каза Джаксън — вие не сте такъв, за какъвто се представяте.
Блейн избухна.
— Вървете по дяволите! — викна той. — За малко не загинах заради вас. Продължавайте, оправяйте се сами.
Той се завъртя и се отдалечи. В гърдите му бушуваше гняв.
Това не беше негова борба. Не лично негова. Не повече, отколкото тяхна. Но той я беше приел за своя. Заради Стоун, заради Ренд и Хариет, заради свещеника, който го бе проследил през половината континент, той се беше опитал да се бори. И може би също така заради нещо, което не можеше да се определи, което той не знаеше, не подозираше у себе си — някакъв налудничав идеализъм, някакво дълбоко вкоренено чувство за справедливост, някаква изконна омраза към фанатиците и реформаторите.
Беше дошъл в това селище с подарък. Беше бързал, за да им го предаде. А те бяха стояли и го бяха разпитвали за почтеността и за целта му.
Да вървят по дяволите, каза си той.
Беше направил достатъчно. Нямаше нужда да продължава по-нататък.
Оставаше да направи само още едно нещо, което си заслужаваше. Щеше да го направи и от този момент нататък нищо нямаше да има значение за него или за когото и да е.
— Шеп!
Той продължи да върви.
— Шеп!
Блейн спря и се обърна.
Анита се измъкваше от тълпата.
— Не — каза той.
— Но те не са единствените — възрази тя. — Има и други сред нас. Ние ще те послушаме.
И, разбира се, тя беше права. Имаше и други.
Анита и останалите. Жените, децата и другите мъже, които не бяха сред властващите тук. Защото именно властта правеше хората подозрителни и строги. Властта и отговорността променят човека, превръщат го в някакво сборно тяло, което се опитва да мисли като такова, а не като личност.
И по това един паранормалник или едно паранормално общество не се отличаваше от нормалната личност или нормалното общество. В края на краищата паранормалната способност не променя личността. Просто й дава шанс да стане по-добра.
— Ти се провали — заговори Анита, — но ние не можехме да очакваме, че ще успееш. Ти се опита и това е достатъчно.
Той пристъпи към нея и каза:
— Но аз не се провалих.
Те се приближаваха към него — всички заедно, тълпа от хора, които бавно и мълчаливо се приближаваха. А пред тях вървеше Анита Андрюс.
Тя застана пред него и вдигна поглед към лицето му. Говореше тихо:
— Къде беше? Някои от нас излязоха да те търсят по реката. Открихме кануто.
Той протегна ръка, завъртя я до себе си и я притисна.
— Ще ти отговоря след малко. А тези хора?
— Те са уплашени — отвърна тя. — Готови са да се уловят за всяка надежда.
Тълпата спря на около десетина фута и един мъж в предните редици каза:
— Вие сте човекът от „Фишхуук“. Блейн кимна:
— Бях от „Фишхуук“. Но вече не съм с тях.
— Като Фин?
— Като Фин — призна Блейн.
— Също и като Стоун — каза Анита. — Стоун също е бил от „Фишхуук“.
— Вие се страхувате — започна Блейн. — Вие се страхувате от мен и от Фин, и от целия свят. Но аз открих едно място, където вече няма да помислите за страх. Открих един нов свят и ако го искате, той е ваш.
— Какъв свят, мистър? Някакъв извънземен свят ли?
— Един свят, който е като най-красивото място на Земята. Току-що се връщам оттам.