— Стрелят по сенки — каза Анита. — Там долу няма нищо. Няма дори кучета или котки. Децата ги взеха с тях.
Но в много други селища, на много други места, мислеше си Блейн, имаше не само сенки. Там щеше да има и огън, и изстрели, и въжета с примки, и окървавени ножове. И също така топуркането на забързани крака, тъмни сенки в небето и вой по хълмовете.
— Анита — попита той, — те наистина ли са върколаци?
— Да — отвърна тя. — Твоите върколаци са там долу.
Така беше наистина, каза си той. Тъмнината в ума, празнотата на мислите, повърхностните цели. Това бяха върколаците на този свят.
Двамата обърнаха гръб на селището и се заизкачваха по склона.
Зад тях родените от омразата пламъци ставаха все по-буйни и по-ярки. Но пред тях, над върха на хълма, далечните звезди грееха многообещаващо.