Тика, която се залови със стопанисването на странноприемницата след оттеглянето на Отик, мечтаейки си един ден да спести достатъчно, за да я откупи, горещо се надяваше тази вечер той да не се впусне отново в любимия си разказ. Тя обаче, можеше да насочи надеждите си в по-добра посока.
Няколко компании елфи, пропътували цялото разстояние от Силванести, за да присъстват на погребението на Солостаран — Говорител на слънцето и владетел на елфическите земи на Квалинести бяха в странноприемницата тази вечер. Те не само увещаваха Отик да разкаже историята си, но и сами подеха свои за това за как Героите отишли в тяхната родна страна и я освободили от злия дракон Сиян Кръволока.
Докато приказките се лееха, Тика забеляза Отик да поглежда към нея с копнеж — в края на краищата тя беше един от членовете на дружината в Силванести, — но момичето му даде знак да замълчи и тръсна гневно червените си къдри. Именно за тази част от пътуването им отказваше да разказва и дори не споменаваше за нея. В действителност всяка нощ се молеше да забрави ужасните кошмари от тази измъчена земя.
Тика затвори за миг очи, пожелавайки си елфите да прекратят разговора. Сега си имаше нови кошмари и не искаше да я преследват онези от миналото. „Нека просто да дойдат и да си отидат бързо“, каза тя тихо на себе си и на онзи бог, който можеше да я чуе в момента.
Слънцето тъкмо бе залязло. Прииждаха все нови и нови клиенти, които искаха храна и напитки. Тика се бе извинила на Дезра. Двете приятелки проляха няколко сълзи заедно и сега сновяха непрекъснато между кухнята, бара и масите. Тика трепваше при всяко отваряне на входната врата и се мръщеше ядосано на Отик, когато гласът му вземеше връх над дрънкането на халбите и общата глъчка.
— … помня, че беше красива есенна нощ и аз разбира се бях по-зает от дресьор на дракониди. — Това остроумие винаги предизвикваше смях. Тика скръцна със зъби. Отик вече имаше публика, която ценеше уменията му на разказвач и сега беше в стихията си. — Странноприемницата тогава беше сред клоните на валеновите дървета, както и целият ни прекрасен град, преди драконите да го разрушат. О, колко красиво беше в онези отминали дни. — Старият гостилничар въздъхна — той винаги въздъхваше на това място — и избърса една сълза. Сред тълпата се разнесе шепот на съчувствие. — Къде бях аз ли? — Той се изсекна, което беше друг важен момент от представлението му. — А, да. Бях ей там, зад бара, когато вратата се отвори…
И в този момент вратата се отвори. Сякаш по предварителен сигнал, толкова съвършен беше синхронът между думите на Отик и случилото се. Тика отметна кичур червени коси от запотеното си чело и погледна натам неспокойно. Внезапно настъпи тишина. Тя застина на място и заби нокти в ръцете си.
На входа стоеше висок мъж, толкова висок, че трябваше да се наведе, за да премине през вратата. Косата му беше тъмна, а лицето — мрачно и сурово.
Макар да беше загърнат с кожи, стойката и походката му недвусмислено говореха за силно и мускулесто тяло. Той огледа бързо тълпата в странноприемницата, измервайки присъстващите с очи, предпазлив и бдителен за евентуална опасност.
Но това беше само инстинктивно действие, защото когато острият му навъсен поглед попадна върху Тика, строгото му лице се отпусна в усмивка и той разтвори широко ръце.
Тика се поколеба, но когато зърна приятеля си, изведнъж сърцето й се изпълни с радост и усети в нея да се надига някакво странно чувство на сладка носталгия. Тя разбута хората по пътя си и скоро се озова в прегръдките му.
— Речен вятър, приятелю мой! — прошепна тя на пресекулки.
Сграбчвайки младата жена в прегръдките си, Речен вятър я вдигна във въздуха без никакво усилие, все едно беше дете. Хората наоколо нададоха одобрителни викове и затропаха с халбите си по масата. Повечето не можеха да повярват на късмета си. Сред тях беше Герой на Копието от плът и кръв, сякаш долетял от историята на Отик. И на всичко отгоре новодошлият чудесно се вписваше в неговия разказ. Тълпата беше очарована.
Когато освободи Тика от прегръдката си, високият мъж дръпна кожената наметка от раменете си и всички видяха под нея мантията на вожд на степните хора, нейните V-образни, редуващи се ивици от козина и щавена кожа, всяка представяща по едно от степните племена, над които той властваше. Красивото му лице, макар и поостаряло и по-изтерзано от последния път, когато Тика го видя, беше придобило бронзов загар от слънцето и живота на открито, а в очите на мъжа припламваше някаква вътрешна радост, сякаш бе намерил покоя в живота си, търсен толкова дълги години.