Тика почувства, че нещо я задавя и се извърна, но не достатъчно бързо.
— Тика — каза новодошлият със силен акцент, който се дължеше на това, че отново живееше сред народа си, — радвам се да видя, че си добре и все така красива. Къде е Карамон? Нямам търпение да видя и него… Какво има, Тика, какво не е наред?
— Нищо, нищо — отвърна Тика бързо, сетне тръсна червените си къдри и премигна с очи. — Имам място за теб край огъня. Сигурно си изморен и гладен.
Тя го поведе през тълпата, като пътьом говореше неспирно и не му даде възможност да каже нито дума. Гостите в странноприемницата неволно й помагаха и отвличаха вниманието на Речен вятър, скупчваха се и протягаха ръце да го докоснат, чудеха се на кожената му наметка, опитваха се да се ръкуват с него (обичай, който степните хора смятаха за варварски) или тикаха чаши с напитки в лицето му.
Речен вятър понасяше всичко това стоически и следваше Тика през развълнуваното множество, притискайки красивия елфически меч близо до себе си. Върху суровото му лице падна сянка и той често поглеждаше навън през прозорците, сякаш вече копнееше да избяга от това затворено, шумно и горещо помещение и да се върне сред просторите, които обичаше. Но Тика умело избутваше настрани по-темпераментните си гости и скоро настани стария си приятел край огнището на една по-изолирана маса, близо до кухненската врата.
— Ей сега се връщам — рече тя, усмихна му се широко и изчезна през вратата, преди той да успее да отвори уста.
Гласът на Отик се извиси отново, този път придружен от силен тропот. Всеки пък когато някой прекъснеше разказа му, Отик използваше бастуна си — едно от най-страховитите оръжия в Утеха — за да възстанови реда. Гостилничарят бе куц с единия крак и обичаше да разказва историята как бил ранен при падането на градчето и как, по собствените му думи, се сражавал с една ръка срещу прииждащите пълчища на драконидите.
Вътре в кухнята Тика грабна една чиния с пикантни картофи и се завтече обратно при Речен вятър, хвърляйки пътьом гневен поглед на Отик. Тя знаеше, че в действителност той си беше наранил крака, докато го извличали от скривалището му под пода. Но младата жена никога не разказа за това. Дълбоко в сърцето си тя обичаше стареца като баща. Той я бе приел и отгледал, когато собственият й баща изчезна, след това й даде почтена работа, избавяйки я от участта на крадла. Освен това единствено споменаването, че тя знае истината вършеше добра работа, за да попречи на Отик да изведе опашатите си истории до нови висоти.
Когато Тика се върна, множеството в кръчмата беше доста притихнало и това й позволи да поговори със стария си приятел.
— Как са Златна луна и синът ти? — попита тя оживено, забелязвайки, че Речен вятър се взира в нея и я изучава внимателно.
— Тя е добре и ти изпраща най-топли поздрави — отвърна Речен вятър с дълбок и нисък баритон. — Синът ми — очите му блеснаха гордо, — той е само на две години, а вече е ей толкова висок и язди по-добре от повечето войни.
— Надявах се, че Златна луна ще дойде с теб — каза Тика с въздишка, която искаше да остане нечута от Речен вятър. Високият обитател на степите продължи да се храни и не й отговори веднага.
— Боговете ни благословиха с още две деца — отвърна той и се вгледа в Тика с особен израз в тъмните си очи.
— Две? — Тика го погледна озадачено. — О, близнаци! — извика после радостно тя. — Като Карамон и Рейст… — Момичето изведнъж замълча и прехапа долната си устна.
Речен вятър се намръщи и направи знак за прогонване на злото. Тика поруменя и извърна очи. В ушите й ехтеше силен тътен. Горещината и шумът я замайваха. Тя преглътна горчивия вкус в устата си и се застави да попита още нещо за Златна луна, а малко по-късно дори успя да чуе какво й отговаря Речен вятър.
— … свещениците в нашите земи все още са твърде малко. Приелите новата вяра са много, но силата на боговете не идва бързо. Тя работи много, даже твърде много според мен, но всеки следващ ден става все по-красива. Бебетата, нашите дъщери, са и двете със сребристозлатни коси.
Бебета… Тика се усмихна с тъга. Забелязвайки лицето й, Речен вятър замълча, приключи с яденето и бутна чинията настрани.
— Повече от всичко друго бих искал да остана тук за повече време — заговори той бавно, — но не мога да си позволя да бъде далече от народа си за дълго. Ти знаеш колко неотложна е мисията ми. Къде е Кара…
— Ще отида да погледна стаята ти — каза Тика и скочи на крака толкова рязко, че блъсна масата и разля питието на Речен вятър. — Онова блатно джудже трябваше да оправи леглото ти, но вероятно ще го намеря дълбоко заспало.