Очите на Тика проблясваха от сълзите и припомнената гордост.
— Той беше толкова щастлив, Танис, поне за известно време. Хората имаха нужда от него. Работеше денем и нощем — поваляше дървета, влачеше трупи от хълма, вдигаше къщи. Зае се дори с ковашка работа, след като Терос си отиде. Е, не го биваше толкова много в това. — Тика се усмихна тъжно. — Но беше щастлив и никой не му намираше кусури. Правеше пирони, подкови и колела на каруци. Първата година беше добра за нас, наистина добра. Ние бяхме женени и Карамон сякаш започна да забравя за… за…
Тика преглътна. Танис я потупа по ръката и след като мълчаливо хапна няколко залъка от храната и отпи от виното, Тика продължи:
— Пролетта на миналата година обаче, всичко се промени. Нещо се случи с Карамон. Не зная точно какво. Като че ли беше свързано с… — тя замълча и поклати глава. — Градът процъфтяваше. Един ковач, когото бяха държали пленник в Пакс Таркас, се засели тук и подхвана ковашките работи. О, да, хората се нуждаеха от нови домове, но те можеха и да почакат. Аз поех странноприемницата. — Тика сви рамене. — Предполагам, че изведнъж Карамон се е видял с твърде много свободно време.
— Никой не се е нуждаел от него — отбеляза Танис мрачно.
— Дори и самата аз… — Тика преглътна отново и избърса очите си. — Може би аз съм виновна.
— Не — рече Танис, отнесъл се някъде далече в мислите и спомените си. — Не си виновна ти, Тика. Май знаем кой е виновен.
— Както и да е — пое си дълбоко въздух Тика, — опитах се да му помогна, но бях толкова заета тук! Предложих му да прави какво ли не и той опита… наистина опита. Помагаше на местния стражар и преследваше дракониди-отстъпници. Известно време работеше като телохранител и придружаваше пътници до Хейвън. Но никой не го наемаше втори път. — Гласът й заглъхна. — И веднъж миналата зима самите хора от кервана, който трябваше да брани, го докараха тук, проснат на една шейна. Мъртво пиян. Беше станало така, че те го бяха бранили. Оттогава насетне той не прави нищо друго, освен да спи, да яде и да виси с някакви бивши наемни войници в „Коритото“, онова отвратително място в другия край на града.
Мислейки си, че би било добре Лорана да е тук, докато говорят за тези неща, Танис подхвърли:
— Може би… ъ-ъ… едно бебе?
— Миналото лято бях бременна — каза Тика глухо, облягайки чело на ръката си. — Но не за дълго. Изгубих детето. Карамон така и не научи. А след това — тя заби поглед в дървената маса, — е, ние вече не спим в една стая.
Танис се изчерви смутено, помилва я по ръката и побърза да смени темата.
— Преди малко спомена, че това е било свързано с нещо. Какво точно имаше предвид?
Тика потръпна и отпи отново от виното.
— Тогава тръгнаха едни слухове, Танис — каза тя с тих приглушен глас. — Мрачни слухове. Можеш да предположиш за кого се отнасяха.
Танис кимна.
— Карамон му писа, Танис. Аз видях писмото. То беше… сърцето ми се скъса от мъка, когато то прочетох. Там нямаше нито думичка на обвинение или укор. Беше изпълнено с любов. Той молеше брат си да се върне и да дойде да живее при нас. Умоляваше го да обърне гръб на мрака.
— И какво стана? — попита Танис, макар че се досещаше за отговора.
— То се върна обратно — прошепна Тика. — Неотворено. Дори печатът си стоеше там. А на плика беше написано: „Аз нямам брат. Не познавам човек на име Карамон.“ И отдолу имаше подпис Рейстлин!
— Рейстлин! — Кризания погледна Тика, сякаш я виждаше за първи път. В широко отворените й очи се четеше почуда. Тя отмести поглед от младата червенокоса жена към Танис и към огромния войн на пода, който се оригваше доволно в пиянския си сън. — Карамон… Това е Карамон Маджере? Това е неговият брат. Близнакът, за който ми говореше. Човекът, който можел да ме придружи в моето пътуване.
— Простете ми, ваша милост — отвърна Танис и се изчерви. — Аз нямах никаква представа, че той…
— Но Рейстлин е толкова… умен, толкова могъщ. Мислех си, че неговият близнак ще бъде също като него. Рейстлин е прецизен и има изключителна власт над себе си и над онези, които му служат. Той е перфекционист, докато този тук… — Кризания махна с ръка по посока на Карамон, — този жалък окаяник, макар да заслужава съчувствието и молитвите ни, е…