Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Времето на дъжда
ПЪРВА ГЛАВА
Като притвори внимателно вратата, Ирма излезе — слаба, дългокрака, с голяма уста и ярки като на майка си устни, разтегнати във вежлива усмивка, която й придаваше вид на възрастна — и Виктор веднага се залови да пали цигара. Та тя далеч не е дете, мислеше си стъписан. Децата не говорят така. Не се държа грубо, а направо жестоко, и дори не жестоко, а просто й беше все едно. Сякаш трябваше да ни доказва някаква теорема — пресметна и анализира всичко, делово ни съобщи резултата и съвсем спокойно си тръгна с потрепващи плитки. Виктор превъзмогна смущението си и погледна към Лола. На лицето й бяха избили червени петна и ярките й устни трепереха, сякаш всеки момент щеше да заплаче, но естествено и през ум не й минаваше да плаче. Лола беше вбесена.
— Виждаш ли? — попита тя на висок глас. — Момиченце, а? Сополанка… Глупости! Нищо свято няма за нея, една дума да обели — ще ме оскърби, сякаш не съм й майка, а парцал, в който може да си трие краката. Срам ме е от съседите! Мръсница, простачка…
Да, помисли си Виктор, и аз живях с тази жена, разхождах се с нея в планината, четях й Бодлер и примирах, когато се докосвах до нея, и помнех на какво ухаеше… май дори веднъж се бих заради нея. И досега не мога да проумея за какво си е мислила, докато й четях Бодлер? Не, направо е невероятно, че успях да избягам от нея. И умът ми не го побира, как ме изтърва? Сигурно и аз не съм бил цвете за мирисане. То и сега навярно животът с мене не е за облажаване, но тогава пиех още повече и отгоре на всичко се мислех за голям поет.
— На тебе, разбира се, умът ти е другаде — говореше Лола. — Животът в столицата не е като при нас, там е пълно с разни балерини и артистки… Всичко знам. Не си въобразявай, че ние тука нищо не знаем. И за купищата пари, които получаваш, и за любовниците ти, и за безкрайните скандали… Всичко това, ако искаш да знаеш, изобщо не ме интересува, не ти пречех да живееш, както си искаш…
Общо взето, погубва я това, че твърде много говори. Преди да се омъжи, беше кротка, мълчалива и тайнствена. Има такива млади момичета, които още по рождение знаят как да се държат. Лола знаеше. Всъщност тя и сега не е лоша, когато седи с изложени на показ колене… или когато изведнъж вдигне ръце на тила си и се протегне. На някой провинциален адвокат това би трябвало да прави силно впечатление… Виктор си представи приятна вечер: тази масичка е преместена ей до онзи диван, шампанското шуми, разлято във високи чаши, кутията с шоколадови бонбони е превързана с панделка, а самият адвокат е колосан отгоре до долу и с папийонка. Всичко е подредено както трябва и изведнъж влиза Ирма… Направо кошмар, помисли си Виктор. Колко е нещастна, горката…
— Ти трябва да разбереш, че работата не е в парите — продължаваше Лола. — Сега нещата не могат да се оправят само с пари. — Вече беше се успокоила и червените петна бяха изчезнали. — Знам, че по своему си честен човек. Ти си безразсъден и разпуснат, но не си злобен. Винаги си ни помагал и в това отношение нямам никакви претенции към тебе. Но сега имам нужда от друга помощ… Не мога да кажа, че съм щастлива, но и нещастна не можа да ме направиш. Ти си имаш свой живот, а аз — свой. Между другото, годините ми не са чак толкова много, все още не съм за изхвърляне…
Ще се наложи да взема момичето, помисли си Виктор. Явно Лола вече всичко е решила. Ако оставя Ирма тук, в тази къща ще настане същински ад… Добре де, ама какво ще правя с нея? Я си помисли честно, каза си. Ама наистина честно. Трябва честно да решиш, защото това не е шега работа… И той съвсем честно си припомни живота в столицата. Нищо няма да излезе, каза си накрая. Разбира се, може да взема икономка. Значи, ще се наложи да наема постоянна квартира… Но не е там работата: момичето трябва да живее с мен, а не с икономката… Казват, че децата, възпитавани от бащите, са най-добрите деца. После, тя ми харесва, макар да е доста странно момиче. И изобщо — длъжен съм. Като честен човек и като баща. И съм виновен пред нея. Но тук намирисва на литература. И все пак, ако честно се замислиш… Ами, честно казано, страхувам се. Тя ще стои пред мен, разтеглила голямата си уста в усмивка, която я прави толкова възрастна, и какво ще й река тогава? Чети, повече чети, всеки ден чети, няма нужда да се занимаваш с нищо друго, само чети. Та тя това и без мен го знае, а друго нямам какво да й кажа. Ето затова се страхувам … Ама и сега не съм честен докрай. Не ми се иска да я взема, ето там е работата. Свикнах да живея сам и не искам да променям начина си на живот… Ето това е истината, честно казано. Изглежда отвратително като всяка истина. Зная, че мисля цинично, себелюбиво, мръснишки. И честно.