— Няма никакво спасение. Защото всички са глупаци — радикалите не само вярват в прогреса, ами отгоре на това го обичат и си въобразяват, че не могат без него. Защото прогресът, освен всичко друго, означава и евтини автомобили, битова електроника и изобщо — възможност да работиш по-малко, а да получаваш повече. И затова всяко правителство е принудено с едната ръка… не, защо пък ръка, откъде го измислих, обърках се, разбира се… с единия крак да натиска спирачката, а с другия — педала на газта. Като автомобилен състезател на завой. Спирачката — за да не загуби управлението, а газта — за да не загуби от скоростта, иначе някой демагог, ревностен защитник на прогреса, ще избута водача от мястото му.
— Трудно е човек да спори с вас — вежливо каза Павор.
— Ами не спорете тогава — рече Виктор. — Не бива да се спори, защото в споровете се ражда истината, мътните я взели. — Той нежно погали подутината си и добави: — Впрочем навярно мисля така, защото съм невежа. Всички учени са ревностни защитници на прогреса, а аз не съм учен. Аз съм доста известен куплетист.
— Защо през цялото време току си пипате тила? — попита Павор.
— Някакъв мръсник ме цапардоса — каза Виктор. — С бокс… Така ли е, Голем? Мислиш ли, че е било с бокс?
— Според мен е било с бокс — каза Голем. — А може да те е фраснал и с тухла.
— Какво говорите? — учуди се Павор. — Какъв бокс? В това затънтено градче?
— Виждате ли — поучително рече Виктор. — Това е прогресът! Хайде пак да пием за консерватизма.
Повикаха сервитьора и пиха още веднъж за консерватизма. Удари девет часът и в залата се появи познатата на всички двойка — млад мъж с огромни очила и неговият придружител, дълъг като върлина. Щом седнаха на своята маса, те светнаха лампиона, кротко се огледаха и взеха да изучават менюто. Младият мъж пак беше дошъл с куфарчето си. което постави на свободното кресло. Той винаги полагаше много грижи за своето куфарче. Щом сервитьорът им прие поръчката, двамата надигнаха глави и мълчаливо се загледаха в пространството. Много странна двойка, помисли си Виктор. Несъответствието е просто невероятно. Сякаш човек ги гледа през развален бинокъл: когато единият е на фокус, другият е размазан, и обратно. Абсолютно несъвместими са. С младия мъж с очилата човек би могъл да си поговори за прогреса, а с върлината — не… Но аз ей-сега ще ви докарам и двамата на фокус. Какво ли да ви накарам да направите заедно? Ами например… Някаква държавна банка, те са в подземието… наоколо цимент, бетон, сигнализация, върлината набира номера на диска, стоманеният купол тромаво се завъртва и се разкрива входът на съкровищницата, двамата влизат, върлината набира комбинацията на другия диск, вратата на сейфа се отваря и младият мъж потъва до лактите в брилянти.
Доктор Р. Квадрига внезапно се разплака и хвана Виктор за ръката.
— Хайде да спим — каза той. — Елате при мен. А?
Виктор незабавно му наля джин. Р. Квадрига го изпи, изтри се под носа и продължи:
— При мен. На вилата. Имам фонтан. А?
— Фонтан, казваш. Добре си го измислил — забеляза Виктор. — А друго какво имаш?
— Маза — тъжно каза Р. Квадрига. — Урочасана е Боя се. Страх ме е. Искаш ли да ти я продам?
— По-добре ми я подари — предложи Виктор.
Р. Квадрига взе да премигва.
— Не ми се дава — каза той.
— Скръндза — укори го Виктор. — От малък си такъв. Вилата му се свиди! Да ти приседне дано твоята вила.
— Ти не ме обичаш — тъжно установи докторът. — Никой не ме обича.
— А господин Президента? — настървено попита Виктор.
— „Президента е баща на народа“ — каза Р. Квадрига и се по-оживи. — Ескиз в златни тонове… „Президента на позициите“. Фрагмент от картината „Президента на обстрелваните позиции“.
— А други? — поинтересува се Виктор.
— „Президента с наметало“ — с готовност каза Р. Квадрига. — Пано. Панорама.
На Виктор му доскуча. Той си отряза парченце минога и взе да слуша Голем.
— Виж какво, Павор — говореше той. — Оставете ме на мира. Какво мога да направя още? Представих ви цялата отчетност… Готов съм да подпиша вашия доклад. Искате да се оплачете от военните — моля. Искате да се оплачете от мен…
— Не искам да се оплаквам от вас — отвърна Павор, като сложи ръка на сърцето си.
— Тогава не се оплаквайте
— Но посъветвайте ме нещо. Нима нищо не можете да ме посъветвате?
— Господа! — каза Виктор. — Ама че сте скучни. Аз си отивам.
Никой не му обърна внимание. Той отмести стола, надигна се и се запъти към бара, чувствуваше се много пиян. Плешивият Теди триеше бутилките и го гледаше без всякакво любопитство.
— Както винаги ли? — попита той.