Автобусът спря и шофьорът каза:
— Пристигнахме.
— Санаториумът ли е? — попита Виктор.
Мъглата навън беше гъста и бяла като мляко. Светлината на фаровете се разсейваше в нея и нищо не се виждаше.
— Санаториумът е, санаториумът — кисело промърмори шофьорът, докато си палеше цигарата.
Виктор отиде до вратата, слезе на стъпенката и рече:
— Ама че мъгла, с нож да я режеш. Нищо не виждам.
— Ще се оправите — равнодушно го насърчи шофьорът и се изплю през прозореца. — Намерили място санаториум да правят. Денем — мъгла, вечер — мъгла…
— На добър път — каза Виктор, щом стъпи на земята.
Шофьорът не му отвърна. Моторът изрева, вратата се тръшна и огромният празен автобус, целият остъклен и осветен отвътре като затворен през нощта универсален магазин, рязко зави, веднага се превърна в смътно светещо петно и се понесе обратно към града. Доста трудно, като опипваше решетките на оградата, Виктор намери вратата и слепешката тръгна по алеята. Сега, когато очите му вече бяха свикнали с тъмнината, смътно различи пред себе си осветените прозорци на дясното крило и някаква особено дълбока тъмнина на мястото на лявото, където вече спяха капналите от тичане през деня под дъжда „Братя по разум“. В мъглата глухо, сякаш през вата се дочуваха обикновени звуци — свиреше грамофон, дрънчаха съдини, някой прегракнало крещеше. Виктор едва-едва се придвижваше напред, като се стараеше да пристъпва по средата на пясъчната алея, за да не връхлети случайно върху някоя гипсова ваза. Той грижливо притискаше бутилката джин до гърдите си и беше много внимателен, но въпреки всичко скоро се препъна в нещо меко и запълзя на четири крака. Отзад мудно и сънено го изругаха защо не вземе да запали лампата. Виктор напипа в полумрака изтърваната бутилка, притисна я отново до гърдите си, поизправи се и като протегна напред свободната си ръка, продължи нататък. Скоро се блъсна в някакъв автомобил, пипнешком го заобиколи и се блъсна в друг. По дяволите, оказа се, че тук има цял куп автомобили. Ругаейки на глас, Виктор се залута сред тях като в лабиринт и дълго не можа да се измъкне оттам и да стигне до смътното сияние, сочещо входа на преддверието. Гладките врати и калници на автомобилите бяха влажни от ниско падналата отдавнашна мъгла. Някъде наблизо се хилеха и нечии ръце го отблъскваха.
Този път преддверието беше пусто, никой не играеше на сляпа баба, никой никого не гонеше, тресейки дебелия си задник, и никой не спеше в креслата. Навсякъде се въргаляха наметала, смачкани на топка, а някой шегобиец беше закачил шапката си на фикуса. Виктор се качи по застланото с килим стълбище на втория етаж. Музиката гърмеше. Вдясно по коридора всички врати към апартаментите на члена на парламента бяха широко разтворени и оттам се носеше тлъстият мирис на храна, тютюн и разгорещени тела. Виктор сви наляво и почука на вратата на Диана. Никой не се обади. Вратата беше заключена, а ключът стърчеше в процепа на бравата. Виктор влезе, светна лампата и сложи бутилката на масичката за телефона. Дочуха се стъпки и той надникна навън. Вдясно по коридора с широка и твърда походка се отдалечаваше едър мъж в официален черен костюм. На площадката към стълбището той спря пред огледалото и като отметна глава, си намести възела на връзката (Виктор успя да зърне жълтеникаво мургавия му орлов профил и острата брадичка), а после нещо в него се промени, той се прегърби, изкриви се на една страна и като полюляваше гадно бедрата си, се скри зад една от широко разтворените врати. Суетен тип, неуверно предположи Виктор. Ходил е да повръща… Погледна наляво. Там беше тъмно.
Виктор свали наметалото си, заключи вратата и тръгна да търси Диана. Ще се наложи да надникна при Росшепер, помисли си. Къде другаде може да е?
Росшепер заемаше три апартамента в санаториума. В първия наскоро бяха плюскали: на масите, застлани с изцапани покривки, бяха натрупани мръсни чинии, пепелници, бутилки, смачкани салфетки и нямаше никой, ако не смятаме самотника с потното плешиво теме, който хъркаше, заврял лице в купата с желираното ястие. В съседния апартамент цареше врява до бога. Върху гигантската спалня на Росшепер взаимно се ритаха полуразголени, явно не тукашни момичета. Те играеха на някаква странна игра със зачервения като пред мозъчен удар господин кмет, който си зариваше муцуната в тях като свиня в жълъди и също риташе и грухтеше от удоволствие. Тук бяха и господин полицейският началник без кител, господин градският съдия с очи, изскочили от орбитите поради нервното задъхване, и някаква непозната пъргава личност в светлолилав костюм. Тези тримата разпалено се сражаваха на детския билярд, поставен на тоалетната масичка, а в ъгъла, подпрян на стената, седеше широко разкрачен в изпомачкания си чиновнически мундир директорът на гимназията и на лицето му беше изписана идиотска усмивка. Виктор вече се канеше да отмине, когато някой го задърпа за крачолите. Той погледна надолу и рязко се отдръпна. Под него лежеше на четири крака членът на парламента, кавалерът на ордени, авторът на нашумелия проект за зарибяване на Китчинганскнте язовири Росшепер Нант.