Диана разговаряше, преметната през Виктор, и той внезапно почувствува как тялото й се напрегна.
— Странно — каза тя. — Добре, сега ще видя… Да… Добре, ще му кажа.
Тя затвори телефона, пролази през Виктор и запали нощната лампа.
— Какво е станало? — сънено попита Виктор.
— Нищо. Спи. Ей-сега ще се върна.
Примижал от светлината, той гледаше как тя събира разхвърляното си бельо, лицето й беше станало толкова сериозно, че той се разтревожи. Диана бързо се облече и излезе, като в движение оправи роклята си. Росшепер е зле, помисли си, като се ослушваше. Дотам я докара с пиянството си старият скопен кон. В огромната сграда беше тихо и той ясно чуваше стъпките на Диана в коридора, но тя не тръгна надясно, както бе очаквал, а наляво. После изскърца врата и стъпките стихнаха. Той се обърна на една страна и се опита отново да заспи, но сънят не идваше. Разбра, че чака Диана и няма да може да заспи, докато тя не се върне. Тогава седна и запали цигара. Подутината на тила му запулсира и той се намръщи. Диана не се връщаше. Кой знае защо, спомни си за жълтоликия танцьор с орловия профил. Той пък какво общо има? — помисли си Виктор. Актьор, който играе ролята на друг актьор, а той пък играе ролята на трети… А, ето какво било: той излезе тъкмо оттам, отляво, където отиде Диана. Стигна до площадката пред стълбището и се превърна в суетен тип. Отначало играеше ролята на светски лъв, а после взе да се прави на разхайтен самодоволен глупак… Виктор отново се ослуша. Цареше небивала тишина, всички спяха… някой хъркаше… После отново изскърца врата и той долови стъпки, които се приближаваха. Диана влезе и лицето й беше все така сериозно. Значи не е свършило. Произшествието продължаваше. Диана отиде до телефона и набра някакъв номер.
— Няма го — каза тя. — Не-не, тръгнал си е… Нищо-нищо, моля ви. Лека нощ.
Тя затвори телефона и постоя малко, загледана в тъмнината отвъд прозореца, после седна на кревата до Виктор. В ръката си държеше цилиндрично фенерче. Виктор запали цигара и й я подаде. Тя запуши мълчаливо, напрегнато замислена, а после попита:
— Ти кога заспа?
— Не знам, трудно ми е да кажа.
— Но след мен, нали?
— Да.
Тя се обърна с лице към него.
— Нищо ли не чу? Някакъв скандал или сбиване да е имало?
— Не — каза Виктор. — Според мен бяха кротки. Отначало пееха, после Росшепер и компанията му дойдоха да пикаят под прозореца, след това заспах… Те вече се канеха да се прибират.
Тя хвърли цигарата през прозореца, стана и рече:
— Обличай се.
Виктор се усмихна и се пресегна за панталоните си. Слушам и се подчинявам, помисли си той. Хубаво нещо е подчинението. Нужно е само нищо да не питаш. Той попита:
— Ще хапнем ли или направо ще тръгваме?
— Какво? … Първо да тръгнем, а после ще видим.
— Изчезнал ли е някой?
— Така изглежда.
— Росшепер ли?
Изведнъж той улови вторачения й поглед. Тя го гледаше със съмнение. Май вече се разкайваше, че го бе поканила. Явно се питаше: всъщност какъв е той, че да го вземам със себе си?
— Готов съм — каза Виктор.
Диана все още се двоумеше и замислено си играеше с фенерчето.
— Е, добре… тогава да тръгваме.
Тя не се помръдна от мястото си.
— Може би трябва да измъкна крака на масата — предложи Виктор. — Или, да речем, на кревата…
Тя трепна.
— Не, кракът няма да свърши работа.
Диана издърпа чекмеджето на масата и извади огромен черен пистолет.
— На, вземи го — рече тя.
Виктор настръхна, но се оказа, че е спортен малокалибрен пистолет, при това без пълнител.
— Дай патрони — каза той.
Тя го погледна с недоумяващи очи, после премести погледа си към пистолета и каза:
— Не. Патрони няма да ни трябват. Да тръгваме.
Виктор повдигна рамене и пъхна пистолета в джоба си. Слязоха в преддверието и стигнаха до външното стълбище. Мъглата беше пооредяла, ръмеше ситен дъжд. Автомобилите пред стълбището ги нямаше. Диана свърна в алеята между мокрите храсти и запали фенерчето. Ама че глупаво положение, помисли си Виктор. Страшно ми се иска да попитам какво става, но не бива да питам. Добре ще бъде да си помисля как бих могъл да попитам. Не направо, а така — да подхвърля някоя забележка, пък въпросът да е скрит в подтекста. Странни задължения обаче имат медицинските сестри в този санаториум… Но нали винаги съм смятал, че Диана е тайнствена жена. Още от пръв поглед и през всичките тези пет дни… Ама че влага, трябваше да пийна малко, преди да тръгнем. Само да се върнем, и веднага ще свърша тази работа… Браво на мене, помисли си. Никакви въпроси не задавам. Слушам и се подчинявам.
Заобиколиха крилото, промушиха се през люляковите храсти и стигнаха до оградата. Диана я освети. Една желязна пръчка от оградата липсваше.