— Виктор — тихо рече тя. — Сега ще тръгнем по една пътека. Ще вървиш след мен. Гледай в краката си и да не си направил нито крачка встрани. Разбра ли?
— Разбрах — покорно каза Виктор. — Направя ли крачка вляво или вдясно, ще стреляш.
Диана се промуши първа и светна на Виктор. После се спуснаха бавно по надолнището. Вървяха по източния склон на хълма, на който беше санаториумът. Наоколо шумоляха под дъжда невидими дървета. Веднъж Диана се подхлъзна и Виктор едва успя да я хване за раменете. Тя нетърпеливо се отскубна и продължи нататък. Всяка минута му повтаряше: „Гледай къде стъпваш… Върви след мен.“ Виктор послушно гледаше надолу, в краката на Диана, които се мяркаха в подскачащия светлинен кръг. Отначало все очакваше удар в тила, право по цицината, или нещо от този род, но после реши: едва ли. Нещата не се връзваха. Навярно просто някой побъркан е избягал — например Росшепер се е побъркал от пиене и ще се наложи да го връщаме назад, като го заплашваме с празния пистолет…
Внезапно Диана спря и каза нещо, но думите й не достигнаха до съзнанието на Виктор, защото в следващия миг той съзря край пътеката нечии блестящи очи — неподвижни, огромни и вторачени изпод мокрото изпъкнало чело — само очи и чело, и нищо повече — нито уста, нито нос, нито тяло, нищо. Плътен влажен сумрак и в свет линния кръг — блестящи очи и неестествено бяло чело.
— Мръсници — каза Диана със свито гърло. — Така си и знаех. Гадове.
Тя падна на колене, лъчът от фенерчето се плъзна по черното тяло и Виктор видя някаква блестяща метална дъга и верига в тревата, а Диана изкомандува: „По-бързо, Виктор!“, той клекна до нея и едва сега разбра, че това беше капан и в капана беше попаднал човешки крак. Той се вкопчи с две ръце в железните челюсти и се опита да ги разтвори, но те едва-едва помръднаха и отново се събраха. „Глупак! — викна Диана. — С пистолета!“ Той скръцна със зъби, захвана дъгите по-удобно. напрегна мускулите си така, че плещите му изпукаха, и челюстите се разтвориха. „Дърпай“ — дрезгаво рече той. Кракът изчезна, металните дъги отново се затвориха и му притиснаха пръстите. „Подръж фенерчето“ — каза Диана. „Не мога — виновно отвърна Виктор. — Заклещих се. Извади от джоба ми пистолета.“ Диана изруга и бръкна в джоба му. Виктор отново разтвори капана, тя постави дръжката между челюстите и той се освободи.
— Подръж фенерчето — повтори тя. — Ще видя как е кракът му.
— Костта е счупена — дочу се в тъмнината напрегнат глас. — Отнесете ме в санаториума и повикайте кола.
— Точно така — каза Диана. — Ей-сега. Виктор, дай фенерчето и го вдигни.
Тя му светна. Човекът седеше на предишното си място, опрял гръб на едно дърво. Долната половина на лицето му беше закрита с черна превръзка. Очилат, помисли си Виктор. Мокрец. Как ли е попаднал тук?
— Вземай го — нетърпеливо каза Диана. — На гърба си.
— Ей-сега — отвърна той. Спомни си жълтите кръгове около очите и гърлото му се сви. — Ей-сега… — Клекна до мокреца и се обърна с гръб към него. — Прегърнете ме през врата.
Мокрецът се оказа слаб и лек. Не мърдаше и сякаш дори не дишаше — не пъшкаше дори когато Виктор се подхлъзваше, но всеки път тялото му болезнено се сгърчваше. Пътеката беше доста по-стръмна, отколкото Виктор бе предполагал, така че когато стигнаха до оградата, сериозно се беше задъхал. Доста сили им отне да промушат мокреца през пролуката в оградата, но в края на краищата се справиха и с това.
— А сега накъде? — попита Виктор, когато стигнаха до главния вход на сградата.
— Засега го сложи в преддверието — отвърна Диана.
— Няма нужда — с все същия напрегнат глас рече мокрецът. — Оставете ме тук.
— Тук вали — възпротиви се Диана.
— Стига сте дрънкали — каза мокрецът. — Ще остана тук.
Виктор си премълча и се заизкачва по стълбището.
— Остави го — каза Диана.
Виктор спря.
— За какъв дявол, та тук вали — рече той.
— Не ставайте глупак — промълви мокрецът. — Оставете ме… тук…
Без да каже нито дума, като вземаше по три стъпала наведнъж, Виктор стигна до вратата и влезе в преддверието.
— Кретен — тихо рече мокрецът и главата му клюмна на рамото на Виктор.
— Тъпанар — каза Диана, догони Виктор и го хвана за ръкава. — Ще го убиеш бе, идиот! Веднага го изнеси и го сложи под дъжда! Веднага, чуваш ли? Абе какво чакаш?
— Всички сте се побъркали — сърдито и смутено рече Виктор.
Той се обърна, ритна вратата и излезе на външното стълбище. Дъждът сякаш само това чакаше. Току-що лениво си ръмеше, а сега изведнъж се изля същински порой. Мокрецът тихо запъшка, вдигна глава и неочаквано дишането му се учести, сякаш някой го гонеше. Виктор все още се бавеше, като инстинктивно се оглеждаше да намери поне някакъв навес.