— Прогизнахме като мокри кокошки — сърдито се оплака Виктор. — И може би най-сетне ще ми обясниш какво се случи, а?
Диана уморено въздъхна.
— Ами нищо особено не е станало. Не биваше да забравяме фенерчето.
— А капаните по пътищата, при вас и те ли са нещо естествено?
— Кметът ги поставя, мръсникът неден…
Качиха се на втория етаж и тръгнаха по коридора.
— Той да не е луд? — попита Виктор. — Че това е престъпление. Или наистина е побъркан?
— Не, просто е мръсник и мрази мокриците.
— Забелязах това. И едно време не ги обичахме, но да слагаш капани… Какво толкова са им направили?
— Нали трябва някого да мразят — каза Диана. — Някъде мразят евреите, на друго място — негрите, а у нас мокриците.
Спряха пред една врата. Диана отключи, влезе и запали лампата.
— Чакай — каза Виктор, като се озърташе. — Къде ме доведе?
— Това е лабораторията — отвърна Диана. — Веднага идвам…
Виктор остана до вратата, наблюдаваше как тя ходи из огромната стая и затваря прозорците. Под прозорците тъмнееха локви.
— А какво е правил той там през нощта? — попита Виктор.
— Къде? — рече Диана, без да се обръща.
— На пътеката… Та ти знаеше, че е бил там?
— Да — каза тя. — В лепрозариума са зле с лекарствата и понякога идват при нас да молят…
Диана затвори последния прозорец и се разходи из лабораторията, като оглеждаше масите, отрупани с прибори и стъкленици.
— Ама че гадна работа — каза Виктор. — Що за държава е това? Където и да отидеш — навсякъде мръсотия и негодници… Да вървим, че ще замръзна.
— Ей-сега — рече Диана.
Тя взе от един стол някаква тъмна дреха и я изтърси. Беше мъжки вечерен костюм. Диана грижливо го закачи в шкафа за работното облекло. Откъде се появи тук този костюм? — помисли си Виктор. — При това ми е познат отнякъде…
— Ето готово — каза Диана. — Не знам ти какво смяташ да правиш, но аз ще се пъхна в горещата вана.
— Чакай малко, Диана — внимателно рече Виктор. — А кой беше този… дето имаше ей такъв нос… жълтоликият? С когото танцуваше.
Диана го хвана под ръка.
— Знаеш ли — каза след малко. — Това беше мъжът ми… Бившият ми мъж…
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Отдавна не съм ви виждал в града — гъгниво рече хремавият Павор.
— Не е чак толкова отдавна — възрази Виктор. — Само два дни.
— Мога ли да поседна при вас или искате да бъдете само двамата? — попита Павор.
— Седнете — вежливо каза Диана.
Павор се настани срещу, нея и викна: „Сервитьор, двоен коняк!“ Смрачаваше се. Портиерът взе да пуска завесите на прозорците. Виктор светна лампиона.
— Възхищавам ви се — рече Павор на Диана. — Да живеете в такъв климат и да запазите прекрасния тен на лицето си… — Той кихна. — Извинете. Тези дъждове ме съсипаха… Върви ли работата? — обърна се към Виктор.
— Трудно. Не мога да работя, когато е мъгливо — непрекъснато ми се иска да пийна.
— Какъв скандал сте направили при началника на полицията? — попита Павор.
— Ами, глупости — рече Виктор. — Търсех справедливост.
— А какво се е случило?
— Тая гадина, кметът, организирал лов на мокрици с капани. Един се хванал и си счупил крака. Взех този капан, отидох в полицията и поисках да направят разследване.
— Тъй — каза Павор. — А после какво стана?
— В тоя град има много странни закони. Тъй като пострадалият не бил подал оплакване, смятат, че не е извършено никакво престъпление, а просто е било нещастен случай, за който никой освен пострадалия не е виновен. Казах на полицейския началник, че ще имам предвид тази работа, а той заяви, че съм го заплашвал. Тогава си тръгнах.
— А къде се е случило всичко това? — попита Павор.
— До санаториума.
— До санаториума ли? Че какво е търсил този мокрец около санаториума?
— Според мен това си е негова работа — рязко подметна Диана.
— Разбира се — каза Павор. — Просто се учудих… — Той се намръщи, примижа и звънко кихна. — Пфу, дяволска настинка. Моля да ме извините.
Бръкна в джоба си и извади голяма носна кърпа. Нещо се изхлузи след нея и изтрополи на пода. Виктор се наведе. Беше метален бокс. Той го вдигна и го подаде на Павор.
— Защо го мъкнете със себе си? — попита Виктор.
Заровил лице в носната кърпа, Павор гледаше бокса с почервенели очи.
— Това е заради вас — сподавено рече той и се изсекна. — Наплашихте ме с онази ваша история… А, между другото казват, че тук шетала някаква местна банда. Не знам банда ли е, хулигани ли са. А пък аз, да знаете, никак не обичам да ме бият.
— Често ли ви бият? — попита Диана.
Виктор я погледна. Тя седеше в креслото, преметнала крак връз крак, и пушеше със сведени очи. Горкият Павор, помисли си Виктор. Ей-сега ще те разкарат… Пресегна се и придърпа полата й на коленете.