— Аха — каза той. — Значи си ме влачил оттам до тази тръба. Благодаря ти.
Уличният фенер си беше на мястото, но нито автомобилът, нито очилатият бяха там. Само малкият Бол-Кунац внимателно гладеше ожулената си буза с мокра длан.
— Къде са се дянали всички? — попита Виктор.
Момчето не отговори.
— Сам ли лежах тука? — попита Виктор. — Наоколо нищо ли нямаше?
— Хайде да ви изпратя — рече Бол-Кунац. — Къде ще ви бъде най-добре? У вас ли?
— Почакай — каза Виктор. — Ти видя ли как искаха да хванат очилатия?
— Видях как ви удариха — отвърна Бол-Кунац.
— Кой беше?
— Не знам. Той стоеше с гръб към мен.
— А ти къде беше?
— Ами аз лежах там, зад ъгъла…
— Нищо не разбирам — каза Виктор. — Да не би с главата ми нещо… Ти всъщност защо си лежал зад ъгъла? Там ли живееш?
— Вижте какво, лежах, защото ме удариха преди това. Не този, който удари вас, а друг.
— Очилатият ли?
Те крачеха бавно, като се стараеха да вървят по паважа, та водата от покривите да не се стича отгоре им.
— Н-не — отвърна Бол-Кунац, след като се позамисли малко. — Според мен те, всичките, бяха без очила.
— Боже мой — каза Виктор, бръкна с ръка под качулката и опипа подутината. — Имам предвид прокажения, тях ги наричат очилатите. Нали ги знаеш, ония от лепрозариума? Мокриците…
— Не знам — сдържано рече Бол-Кунац. — Според мен всички бяха напълно здрави.
— Чакай, чакай! — каза Виктор. Той усети, че нещо не е наред и дори се спря. — Ти какво, да не би да твърдиш, че там изобщо не е имало никакъв прокажен? С черна превръзка и целият в черно…
— Той не е никакъв прокажен! — неочаквано избухна Бол-Кунац. — Та той е по-здрав от вас…
За първи път у това момченце се прояви нещо момчешко и тутакси изчезна.
— Не ми е съвсем ясно къде отиваме — след като помълча, рече то с предишния сериозен и безпристрастен тон. — Отначало ми се струваше, че отиваме у вас, но сега виждам, че вървим в противоположната посока.
Виктор продължаваше да стои и да го гледа отгоре надолу. Лика-прилика са — като две капки вода, помисли си той, пресметна и анализира всичко и делово реши да не съобщава резултата. Пък аз чакам да ми разкаже какво е станало. Интересно защо постъпва така? Нима е намесен престъпният свят? Ами, не ми се вярва. Или все пак наистина е криминална история? Та нали сега е друго време… Вятър работа, знам ги аз тукашните престъпници…
— Всичко е наред — каза той и тръгна отново. — Отиваме в хотела. Аз живея там.
Право, строго и мокро, момчето крачеше до него. След като се поколеба малко, Виктор сложи ръка на рамото му. Нищо особено не се случи — момчето изтърпя. Впрочем навярно то просто реши, че рамото му е потребно за съвсем практична цел — като опора за контузения.
— Трябва да ти кажа — рече Виктор с тон, изразяващ пълно доверие, — че вие двамата с Ирма разговаряте по твърде странен начин. Когато бях малък, ние не говорехме така.
— Наистина ли? — вежливо се учуди Бол-Кунац. — И как разговаряхте?
— Ами ето например последният ти въпрос по наше време би звучал: к’о?
Бол-Кунац повдигна рамене.
— Искате да кажете, че така би било по-добре?
— Боже опази! Искам само да кажа, че така би звучало по-естествено.
— Тъкмо това, което е най-естествено — отбеляза Бол-Кунац, — най-малко подобава на човека.
Виктор усети някакъв студ да нахлува в душата му. Смут го обзе. Или даже — страх. Сякаш котка се изсмя в лицето му.
— Естественото винаги е примитивно — продължи в това време Бол-Кунац. — А човекът е сложно същество, естественото не му отива. Разбирате ли ме, господин Банев?
— Да — каза Виктор. — Разбира се…
Имаше нещо невероятно фалшиво в това как бащински бе сложил ръка на рамото на това хлапе, което не беше хлапе. Дори почувствува тъпа болка в лакътя. Внимателно свали ръката си и я напъха в джоба.
— На колко си години? — попита Виктор.
— На четиринайсет — разсеяно отвърна Бол-Кунац.
— Аха…
Всяко момче на мястото на Бол-Кунац непременно би се поинтересувало какво означава това дразнещо неопределено „аха“, но Бол-Кунац не беше от тези момчета. Любопитните междуметия не го занимаваха. Той разсъждаваше за съотношението между естественото и примитивното в природата и обществото. Той съжаляваше, че е попаднал на такъв неинтелигентен събеседник, при това ударен по главата…
Стигнаха до булеварда на Президента. Тук имаше много улични лампи и се срещаха минувачи — забързани мъже и жени, прегърбени от неумолимо леещия се ден след ден проливен дъжд. И осветени витрини имаше, и входът на киното грееше в неонова светлина, а под навеса се тълпяха съвсем еднакви млади хора от неопределен пол с блестящи наметала до петите. И над всичко това през дъжда сияеха златисти и сини заклинания: „Президентът е баща на народа“, „Легионерът на свободата е верен син на Президента“, „Армията е нашата страшна сила“…