Той стана и закрачи из стаята. Голем го наблюдаваше с чаша в ръка, без да помръдва.
— Това е невероятен парадокс, Голем. Имаше време, когато всичко разбирах. Бях на шестнайсет години и като старши рицар в Легиона разбирах абсолютно всичко и не бях нужен на никого! При едно сбиване ми счупиха главата, цял месец лежах в болницата и всичко си вървеше, както му е редът. Легионът победоносно крачеше напред и без мен, господин президентът непоколебимо се превръщаше в господин Президента, и това пак ставаше без мен. Всички чудесно я караха без мен. После същото се повтори по време на войната. Правех се на голям юначага, орден заслужих и при това естествено всичко разбирах. Раниха ме в гърдите, попаднах в болницата и какво стана — някой да се разтревожи, някой да попита къде е Банев, къде се дяна нашият Банев, нашият храбър и всичко разбиращ Банев? Нищо подобно, по дяволите! Ама виж, когато престанах да разбирам каквото и да било — о, тогава всичко се промени. Всички вестници ме забелязаха. Цял куп департаменти взеха да ми обръшат внимание. Лично господин Президента ме удостои с честта… Какво ще кажете, а? Представяте ли си как се изтрепват за иеразбиращия човек! Него всички го познават, за него се грижат генерали и покой… ъъъ… полковници, изведнъж става страшно нужен на мокриците, започват да го уважават като личност, направо ужас! И защо? Ами затова, господа, защото нищо не разбира.
Виктор седна и попита:
— Много ли съм пиян?
— Има нещо такова — каза Голем. — Но това не е важно. Продължавайте.
Виктор разпери ръце.
— Свърших — виновно рече той. — Това беше. Изчерпих се… Да ви изпея нещо, а?
— Изпейте — съгласи се Голем.
Виктор взе банджото и започна да пее. Изпя „Ние сме храбри момчета“, после „Урановите хора“, след това „За говедаря, на когото бикът избол едното око и който заради това пресякъл държавната граница“, после „Втръсна ми вече, дойде ми до гуша“, сетне подкара държавния химн по мелодията на „Ах, какви крачета има тя!“, но забрави думите, обърка строфите и остави банджото.
— Пак се изчерпих — тъжно рече той. — Та казвате значи, че Павор го арестували. Знам. Тъкмо беше при мен, ей там, където седите сега… И знаете ли какво искаше да ми каже, ама не успя? Че след десет години мокриците ще завладеят планетата и ще ни смажат всичките. Вие как мислите?
— Едва ли — каза Голем. — Защо трябва да ни смазват? Ние сами ще се съсипем един друг.
— А мокриците какво ще правят?
— Може би няма да позволят да се съсипем един друг. Кой знае? Трудно ми е да кажа.
— А може пък да ни помогнат, а? — рече Виктор и пиянски се усмихна. — Та нали ние не умеем дори да се душим както трябва. Десет хиляди години се душим един друг и така и не можахме да се удушим… Чакайте малко, Голем, а защо ме лъгахте, че ги лекувате? Та те изобщо не са болни, всичките са здрави като нас двамата, само дето, кой знае защо, са малко жълти…
— Хм — промърмори Голем. — Кой ви каза това? Не знам такова нещо.
— Добре, добре, вече не можете да ме излъжете. Говорих със Зур… със Зу… Зурмансор. Той ми разказа всичко: за секретния институт… за превръзките, които им служат за маскировка… Знаете ли, Голем, тези там, вашите, си въобразяват, че могат да въртят на пръста си генерал Пферд колкото си искат. Не им стига умът, че ще са царе от ден до пладне. Ще ги схруска той заедно с превръзките и ръкавиците им, щом огладнее… Пфу, дявол да го вземе, колко съм пиян — всичко се върти пред очите ми…
Но малко хитруваше. Всъщност добре виждаше тлъстото посивяло лице и малките, необичайно внимателни очи.
— И Зурзмансор ви каза, че е здрав?
— Да — рече Виктор. — Всъщност не помня… По всяка вероятност, не го е казал. Ама нали го видях.
Голем отърка брадата си в ръба на чашата.
— Жалко, че сте пиян — рече той. — А може пък така да е по-добре. Днес съм в настроение. Искате ли да ви разкажа всичко, за което се досещам и което мисля за мокриците?