— Хайде, давайте — съгласи се Виктор. — Ама вече няма да лъжете.
— Тази очилата болест — каза Голем — е много интересно нещо. Знаете ли кои я прихващат? — Той замълча. — Не, нищо няма да ви разкажа.
— Я оставете тази работа — рече Виктор. — Нали вече започнахте.
— Изглежда, взех да оглупявам — възрази Голем. — И аз не знам защо изведнъж се разбъбрих.
Той погледна Виктор, усмихна се и предложи:
— По-добре питайте. Ако въпросите ви са глупави, с удоволствие ще зн отговарям… Хайде, хайде, че може пак да се откажа.
Някой почука на вратата.
— Вървете по дяволите — сопна се Виктор. — Сега работя.
— Прощавайте много, господин Банев — дочу се плахият глас на администратора. — Съпругата ви ви търси по телефона.
— Лъжете! Нямам никаква съпруга… Всъщност извинете. Забравих. Добре, ей-сега ще й се обадя. Благодаря ви.
Той взе чашата, напълни я догоре, пъхна я в ръцете на Голем и рече.
— Пийте и не мислете за нищо. Ей-сега ще свърша.
Виктор включи телефона и набра номера на Лола. Гласът й прозвуча много хладно: „Извинявай, че те безпокоя, но се каня да отивам при Ирма, няма ли да благоволиш и ти да дойдеш.“
— Не — каза Виктор. — Няма да благоволя. Зает съм. Имам работа.
— Все пак тя ти е дъщеря! Нима чак толкова си пропаднал…
— Имам работа! — изрева Виктор.
— Не се ли тревожиш за съдбата на дъщеря си?
— Престани да се правиш на глупачка — каза Виктор. — Нали искаше да се отървеш от Ирма. Какво искаш повече?
Лола се разплака.
— Престани — рече Виктор, като се намръщи. — Ирма се чувствува добре там. Много по-добре, отколкото и в най-хубавия пансион. Иди и сама ще се убедиш.
— Грубиян, долен егоист, коравосърдечна свиня — заяви Лола и тръшна слушалката. Виктор я наруга шепнешком, изключи пак телефона и се върна на масата.
— Я ми кажете, Голем, какво правите там с моите деца? Ако подготвяте ново поколение, което ще ви отмени, аз съм против.
— В какво да ни отмени?
— Ами в какво… Нали това ви питам: в какво?
— Доколкото ми е известно — каза Голем, — децата са много доволни.
— Много важно… И без вас знам, че са доволни. Въпросът е какво правят там?
— А те не ви ли казаха?
— Кой?
— Децата.
— Че как могат да ми кажат, след като аз съм тук, а те са там?
— Градят нов свят — каза Голем.
— А… Да, това ми го казаха. Но то си е, така да се каже, философия… Защо ме лъжете пак, Голем? Какъв нов свят може да има зад бодливата тел? Нов свят под командуването на генерал Пферд! Ами ако се заразят?
— От какво? — попита Голем.
— От очилатата болест естествено!
— За шести път ви повтарям, че генетичните болести не са заразни.
— За шести път, за шести път… — взе да мърмори Виктор, защото си изтърва мисълта. — А какво представлява изобщо тази очилата болест? Какво боли от нея? Или може би изследванията са засекретени?
— Не, всичко е публикувано.
— Я разкажете тогава — помоли Виктор. — Само че без разните му там термини.
— В началото настъпват изменения в кожата. Появяват се пришки, мехури, особено на ръцете и на краката… а понякога и гнойни рани…
— Чакайте малко, Голем, това изобщо важно ли е?
— За какво?
— Ами за същината на въпроса.
— За същината не е важно — каза Голем. — Но мислех, че ще ви е интересно.
— Искам да разбера същността! — развълнувано рече Виктор.
— Същността няма да я разберете — отвърна Голем, като леко повиши глас.
— Защо?
— Ами, първо, защото сте пиян…
— Това няма никакво значение — рече Виктор.
— И второ, защото изобщо не може да се обясни.
— Увъртате го — възрази Виктор. — Просто не искате да говорите. Но не ви се сърдя. Разбирам ви. Подписали сте се да си държите езика зад зъбите, страхувате се от военен трибунал… Павор вече го прибраха… Е, ваша си работа. Само едно не разбирам: защо децата трябва да градят този нов свят в лепрозариума. Друго място не можахте ли да намерите?
— Не можахме — отвърна Голем. — Архитектите живеят в лепрозариума. Пък и предприемачите.
— Онези с автоматите — каза Виктор. — Видях ги. Така и не мога да разбера кой от вас лъже. Или вие, или Зурзмансор.
— Разбира се, че Зурзмансор — хладнокръвно рече Голем.
— А може би и двамата ме лъжете. А пък аз и на двамата ви вярвам, защото във вас има нещо… Само едно ми кажете, Голем, какво искат те?
— Щастие — отвърна Голем.
— За кого? За себе си ли?
— Не само за себе си.
— А за чия сметка?
— За тях този въпрос е безсмислен — бавно рече Голем. — За сметка на тревата, за сметка на облаците, за сметка на водните бързеи… за сметка на звездите.