В западните покрайнини на столицата, в къща, носеща приличен доход, близо до химически завод живее многодетният титулярен съветник Б. Следва преднамерено подробно и преднамерено скучно описание на семейния бит на героя: три стаички, кухня, преддверие, похабена вече жена, пет дребни дечица, стара, но едра и здрава тъща, която се е пренесла тук от село. От химическия завод се разнася ужасна воня, денем и нощем над него се издигат стълбове разноцветен дим, от отровната смрад умират дърветата, тревата жълтее, а мухите мутират в някакви диви и чудновати насекоми. Вече няколко години титулярният съветник води кампания да обуздае завода: пише гневни протести до администрацията, изпраща сълзливи петиции до всички инстанции, публикува унищожителни фейлетони във всички вестници, прави безплодни опити да организира стачни постове пред портала. Обаче заводът е като непревземаема крепост. На крайбрежната улица пред него отровените постове падат в несвяст като снопи, гинат домашните животни, цели семейства напускат домовете си и тръгват да скитат; във вестниците се появява некролог за преждевременната смърт на директора на завода. Жената на титулярния съветник Б. умира, а децата му едно след друго заболяват от бронхиална астма. Една вечер, когато слиза за дърва в мазата, той открива минохвъргачка и огромно количество мини, останали там от времето на Съпротивата. Още същата нощ пренася всичко това на тавана и отваря капака на прозорчето. Заводът се вижда като на длан: под силната светлина на прожекторите насам-натам сноват работници, летят вагонетки, плуват жълти и зелени облаци отровни пари. Ще ти видя сметката, прошепва титулярният съветник и открива огън. Него ден не отива на работа, на следващия — също. Не спи и не яде, клекнал е до прозорчето и стреля. Спира само от време на време, за да изстине тялото на минохвъргачката. Оглушал е от изстрелите и е ослепял от барутния дим. Понякога му се струва, че химическата смрад отслабва и тогава се усмихва, облизва устните си и шепне: ще ти видя сметката. После, останал без сили, пада и заспива, а когато се събужда, вижда, че мините свършват — останали са само три. Изстрелва ги и се показва през прозорчето. Обширният двор на завода е осеян с взривни ями, пусто зеят прозорците с избити стъкла, по грамадните газохранилища тъмнеят следите от попаденията, които само леко са понакривили гладките цилиндрични повърхности, в двора с прокопана сложна система от окопи, по които току прибягват работници, много по-бързо отпреди летят вагонетките, шофьорите на мотокарите са защитени с метална броня, а когато вятърът отвява облаците отровни изпарения, върху тухлената стена на административната сграда изпъква пресен надпис с бяла боя: „Внимание! При обстрел тази страна е особено опасна…“
Виктор дочете последната страница, запали цигара и погледна листа на пишещата машина. Там имаше само два реда: „Когато излезе от редакцията, журналистът Б. реши да вземе такси, но после се отказа и тръгна към станцията на метрото.“ Виктор знаеше много добре какво ще се случи след това с журналиста Б., но нямаше повече сили да пише. Часовникът му показваше три без петнайсет. Стана и отвори прозореца. На улицата беше тъмна тъмница и в тъмницата проблясваше дъждът. Виктор допуши цигарата си до прозореца, изхвърли угарката в мократа нощ и позвъни на администратора. По телефона се обади непознат глас. Виктор попита кой ден от седмицата е днес. Като се забави малко, непознатият глас го уведоми, че сега е нощта в петък срещу събота. Виктор премига няколко пъти, затвори телефона и решително издърпа листа от машината. Стига толкова. Две денонощия поред, без да вдигне глава от пишещата машина, без да види някого, без да разговаря с когото и да било, изключил телефона, неотговарящ на почукванията, без Диана, без нищо за пиене, без ядене, като само от време на време се примъкваше до леглото, за да види насън как кралицата па дървениците стои до горния праг на вратата и помръдва черните си мустачки… Стига толкова. Журналистът Б. ще почака на перона, докато пристигне влакът с надпис „Места няма“. Нищо друго не му остава. А пък за нас е време да похапнем, ей богу, заслужили сме го… Виктор прибра пишещата машина, пъхна ръкописа в бюрото си и претършува празния бар. После заръфа една корава кифла и тъжно се заоплаква от себе си, че вчера беше излял половин бутилка бренди в мивката, за да не го изкушава, но се радваше, че все пак започна цикъла „Зад кулисите на големия град“ и началото е добро, чудесно го започна и може да е доволен от себе си. Впрочем сигурно ще се наложи да го преписва наново. Странно е обаче, помисли си, защо работата над тези разкази потръгна именно сега? Защо това не стана преди година или преди две години, когато се роди замисълът? Сега би трябвало да пиша за вечно шляещия се по пирове дръвник, който си е въобразил, че е супермен, ето за това би трябвало да пиша. Ама нали така и започнах. Всъщност не ми се случва за първи път. Като си помислиш, ако добре разчовъркаш паметта си, ще видиш, че всеки път такава става. Тъкмо затова не може да се пише по поръчка. Започваш роман за младежките години на господин Президента, а скоро се оказва, че пишеш за необитаем остров, където живеят чудновати маймуни, които не се хранят с банани, а с мислите на корабокрушенците… Е, тук, да речем, връзката е явна. Но кой каквото и да разправя, винаги можеш да я намериш. Трябва само малко да се поровиш, ама кой ще има желание да се рови, когато му се иска да пийне след двудневно въздържателство. Я да взема да сляза долу, при администратора винаги ще се намери нещо за пиене. Ей-сега ще си доям кифлата и слизам…