… Някъде в огромния пуст свят едно момиче плачеше и жално повтаряше: „Не искам, не искам, не е справедливо, жестоко е, какво от това, че без тях ще бъде по-хубаво, нека тогава да не бъде по-хубаво, нека останат, нека живеят, нима не може да се направи така, че да останат с нас, толкова е глупаво, безсмислено е…“ Ами това е Ирма, помисли си Виктор. „Ирма!“ — извика и се събуди.
Хъркаше Квадрига. Дъждът отвъд прозореца беше спрял и беше станало някак по-светло. Виктор доближи часовника до очите си. Светещите стрелки показваха пет без петнайсет. От прозореца лъхаше на мразовита киша, трябваше да стане и да го затвори, но се беше затоплил под дрипата и не му се щеше да се размърдва, клепачите му полека-лека сами се склопиха над очите. Дали насън, или наяве някъде наблизо минаваха камиони, минаваха един след друг, тътреха се по калния разбит път, през безкрайното заблатено поле, под оловноснвото кишаво небе, покрай кипнатите на една страна телеграфни стълбове с разкъсани проводници, покрай улученото и размазано оръдие с вирнатото дуло, покрай обгорелия комин, на който бяха накацали преситени гарвани, и ледената влага проникваше под брезента, под шинела, и страшно му се спеше, но не биваше да спи, защото оттук трябваше да мине Диана, а вратичката на оградата е заключена, прозорците са тъмни и тя си помисли, че ме няма, и продължи нататък, а той изскочи от прозореца и хукна с всички сили след камиона, и така крещеше, че чак жилите му се пръснаха, но тъкмо в този момент наблизо с грохот и трясък минаваха танкове, дори той не чуваше себе си, и Диана замина нататък, към брода, където всичко беше в пламъци, където ще я убият и той ще остане сам, и в този миг отнякъде се изви свиреп и пронизителен вой, свистенето на бомбата се заби право в темето му и проникна в мозъка… Виктор се хвърли в канавката и се изтърси от леглото.
Виеше Р. Квадрига. Беше се разкрачил пред отворения прозорец, гледаше в небето и пищеше като жена, беше светло, но това не беше дневна светлина: по затрупания с боклуци, под се открояваха равни и ясни правоъгълници. Виктор изтича до прозореца и погледна навън. Беше луната — ледена, малка и ослепително ярка. Гледката беше страшна, непосилна и Виктор не можа да разбере веднага причината. Небето все така си беше забулено в облаци, но в тези облаци някой грижливо беше изрязал съвсем правилен квадрат и луната беше в центъра на квадрата.
Квадрига вече не крещеше. Беше пресипнал и сега издаваше само слаби стържещи звуци. Виктор с мъка си пое дъх и внезапно почувствуват че се изпълва със злост. На какво го обърнаха тия тука — да не мислят, че са в цирка? За какъв ме вземат?… Квадрига продължаваше да скрибуца.