— Изнасилен от мокрец! — злорадо каза Павор.
Вратата на ресторанта прекрачи доктор Р. Квадрига. Няколко секунди той не помръдна, мрачно и внимателно оглеждаше редиците с празните маси, после лицето му грейна, той рязко се залюля напред и се устреми към своето място.
— Защо ги наричате мокрици? — попита Виктор. — Заради повишената влажност ли? Откакто дъждът ги намокри…
— А защо не? — каза Павор. — Според вас как трябва да ги наричаме?
— Очилати — рече Виктор. — Имаме си хубава стара дума. От памтивека ги наричаме очилати.
Доктор Р. Квадрига се приближи. Отпред беше съвсем мокър, вероятно го бяха пъхали под крана на чешмата. Изглеждаше уморен и разочарован.
— Дявол знае какво става — недоволно промърмори той още отдалече. — Никога не ми се е случвало такова нещо. Входа го няма! Където и да се тикнеш — навсякъде попадаш на прозорци… Май че ви накарах да чакате, господа?
Доктор Р. Квадрига се строполи в своето кресло и съзря Павор.
— Тоя пак е тук. Надявам се, че няма да ни пречи… — прошепна той доверително на Голем. — Ааа, знаете ли, с мен се случи невероятна история. Заляха всичко наоколо…
Голем му наля коняк.
— Благодаря ви — каза Р. Квадрига, — но май ще бъде по-добре да пропусна два реда. Трябва да поизсъхна.
— Аз изобщо съм за всичко старо и добро — заяви Виктор. — Нека очилатите си останат очилати. И изобщо — нека всичко си остане постарому, без изменения. Аз съм консерватор… Внимание — каза високо. — Предлагам тост за консерватизма. Един момент…
Той си наля джин, стана и се опря с ръка на облегалката на креслото.
— Консерватор съм. И с всяка изминала година ставам все по-консервативен, но не защото старея, а защото чувствувам потребност да бъда такъв.
Трезвият Павор с приготвена чаша го гледаше отдолу нагоре с подчертано внимание. Голем бавно ядеше своята минога, а доктор Р. Квадрига, изглежда, се опитваше да разбере откъде се носи този глас и чий е той. Всичко беше много хубаво.
— Хората боготворят всяка критика срещу консерватизма на правителството — продължаваше Виктор. — Хората много обичат да превъзнасят прогреса. Това е някаква нова тенденция и тя е глупава като всяко ново нещо. Хората би трябвало да се молят на бога да ги дари с най-невъзприемчивото към новото и най-назадничавото правителство…
Сега и Голем надигна глава и го погледна, Теди зад своя тезгях също престана да избърсва бутилките и се заслуша, само че подутината на тила му тъпо запулсира и се наложи да остави чашата и да поглади цицината с ръка.
— Във всички времена, господа, държавният апарат е смятал за своя главна задача да запази статуквото. Не знам доколко това е било оправдано по-рано, но сега тази функция на държавата просто е нужна. Бих я определил така: С всички начини и средства да се попречи на бъдещето да пуска своите пипала в нашето време, тези пипала трябва да се отсекат, да се изгорят с нажежено желязо… Трябва да се прегражда пътят на изобретателите, а да се насърчават схоластиците и дърдорковците… Във всички гимназии без изключение трябва да се въведе класическото образование. На всички висши държавни постове трябва да се издигнат старци — обременени със семейства и дългове — не по-млади от петдесет години, за да вземат подкупи и да спят на заседанията… Още не съм свършил, господа!… Талантливите учени да се назначават на административни длъжности с големи заплати. Всички изобретения да се приемат без изключения, да се заплащат лошо и да се набутват вдън земя. Трябва да се въведат и драконовски данъци за всяка нова стока или друга новост в производството… — „А всъщност защо стоя прав?“ — помисли си Виктор и седна. — Е, как ви се струва всичко това? — попита той Голем.
— Абсолютно сте прав — каза Голем. — Ами че то у нас днес всички са радикали. Даже директорът на гимназията. Нашето спасение е в консерватизма…
Виктор отпи от джина си и каза тъжно: