Той бавно тръгна обратно към града.
Слънцето беше отдясно, то ту се скриваше зад покривите на къщите, ту надничаше през пролуките между тях, ту разпръскваше топла светлина през клоните на полуизгнилите дървета. Облаците изчезнаха и небето беше невероятно чисто. Над земята се издигаше лека мъгла. Беше съвсем тихо и Виктор обърна внимание на странните, едва доловими звуци, които идеха сякаш изпод земята — едно такова слабо пукане, шумолене, ромон. Но после свикна и забрави за тях. Обзе го омайно чувство на покой и сигурност. Крачеше като пиян и почти през цялото време гледаше в небето. На булеварда на Президента край него спря джип.
— Качвайте се — каза Голем.
Голем беше посивял от умора и някак потиснат, а до него седеше Диана — и тя изглеждаше уморена, но въпреки това беше красива, най-красивата от всички уморени жени.
— Какво слънце — рече Виктор, като се усмихна. — Погледнете само какво слънце грее.
— Той няма да тръгне — каза Диана. — Предупреждавах ви, Голем.
— Защо да не тръгна? — учуди се Виктор. — Ще тръгна. Само че защо трябва да бързаме?
Виктор не се сдържа и отново погледна към небето. После се загледа назад в пустата улица. Слънцето беше огряло всичко. Някъде там, в полето, се влачеха бежанците, с гръм и трясък отстъпваше армията, бягаха големците, пътят току се задръстваше, ехтяха ругатни, разнасяха се безсмислени команди и заплахи, а от север към града бавно приближаваха победителите и тук беше ничия земя, пояс на спокойствие и сигурност, няколко километра пуста земя — и сред тази пустош имаше един автомобил и трима човека.
— Голем, това новият свят ли е, дето идва?
— Да — рече Голем. Той се взираше във Виктор изпод възпалените си клепачи.
— А къде са тогава вашите мокрици? Пеша ли вървят?
— Няма ги мокриците — каза Голем.
— Как така ги няма? — попита Виктор. Той погледна към Диана, а тя мълчаливо се извърна.
— Няма ги мокриците — повтори Голем. Гласът му беше сподавен и на Виктор изведнъж му се стори, че той всеки миг ще заплаче. — Можете да смятате, че изобщо не ги е имало. И не ще ги има.
— Чудесно — каза Виктор. — Хайде да се поразходим.
— Ще тръгвате ли или не? — умърлушено попита Голем.
— Бих тръгнал — усмихна се Виктор, — ама трябва да се отбия в хотела, да си прибера ръкописите… и изобщо — да поразгледам наоколо. Знаете ли, Голем, на мен тук ми харесва.
— Аз също оставам — внезапно рече Диана и слезе от джипа. — Каква работа имам там?
— А тук какво ще правите? — попита я Голем.
— Не знам — каза Диана. — Та нали вече нямам никого освен този човек.
— Е, добре — рече Голем. — Той, да речем, не разбира. Но нали вие разбирате…
— Все пак той трябва да види — възрази Диана. — Не може да тръгне, без да види всичко…
— Точно така — подхвана и Виктор. — На кого ще съм нужен, по дяволите, ако не гледам, нали специалността ми е такава — да гледам.
— Вижте какво, деца — рече Голем. — Осъзнавате ли какво смятате да направите? Виктор, на вас ви разправяха: Ако искате да има някаква полза от вас, останете си на своята страна. Бъдете верен на себе си!
— Цял живот съм бил верен на себе си — каза Виктор.
— Тук няма да имате тази възможност.
— Ще видим — рече Виктор.
— Боже мой! — каза Голем. — Сякаш на мен не ми се иска да остана! Но човек трябва малко да си размърда мозъка! Дявол да го вземе, трябва да си даде сметка какво му се иска и какво е длъжен да направи… — Той сякаш се мъчеше да убеди самия себе си. — Ех, вие… Ами оставайте, щом толкова искате. Желая ви приятно прекарване. — Голем превключи скоростите. — Къде е тетрадката, Диана? Аха, ето я. В такъв случай ще я взема със себе си. На вас тя няма да ви трябва.
— Да — каза Диана. — И той така искаше.
— Голем — рече Виктор. — А вие защо бягате? Та нали вие искахте този свят.
— Аз не бягам — строго каза Голем. — Аз тръгвам. Оттук, където вече не съм нужен, натам, където все още съм нужен. За разлика от вас. Сбогом.