Рей Бредбъри
Времето на продължителните дъждове
Хотелът стоеше като изсъхнала куха кост под самия център на пустинното небе и слънцето по цял ден напичаше покрива му. Цяла нощ споменът за жегата изпълваше стаите като призрак на стар горски пожар. Много след здрач, много след като светлината означава жега, светлините на постройката оставаха изключени. Обитателите предпочитаха да се движат слепешком по коридорите в непрестанното търсене на глътка прохладен въздух.
Тази вечер господин Търл, съдържателят, и единствените му гости господин Смит и господин Фремли, които приличаха и миришеха на древен съсухрен тютюн, останаха късно на дългата веранда. Люлееха се в скърцащите люлеещи се столове в тъмното, опитваха се по този начин да си правят вятър.
— Господин Търл…? Няма ли да е наистина хубаво… ако купите… някой ден… климатична инсталация…?
Господин Търл се полюля известно време със затворени очи.
— Нямам пари за такива неща, господин Смит.
Двамата стари пансионери се изчервиха; вече двайсет и една години не си бяха плащали сметката.
Възцари се дълго мълчание. Накрая господин Фремли въздъхна печално.
— А защо, защо не вземем просто да се откажем, да си съберем нещата, да се разкараме оттук, да се преместим в някой приличен град? Да сложим край на това потене и пържене в тази адска жега.
— Кой ще купи мъртъв хотел в призрачен град? — тихо отвърна господин Търл. — Не. Не, ще си останем тук и ще чакаме. Ще чакаме великия ден. Двайсет и девети януари.
Люлеенето бавно спря.
Двайсет и девети януари.
Единственият ден в годината, когато наистина се отприщваше и валеше.
— Не остава много за чакане. — Господин Смит погледна златния си часовник на верижка, който блестеше като топла лятна луна в дланта му. — След два часа и девет минути ще настъпи двайсет и девети януари. Само че не виждам абсолютно никакво облаче на небето.
— Откакто се помня, на двайсет и девети винаги вали! — Господин Търл млъкна, изненадан от това колко силно прозвуча собственият му глас. — А пък и да закъснее с един ден, няма да тръгна да дърпам Господ за шлифера.
Господин Фремли преглътна с мъка и погледът му обходи пустинните хълмове от изток до запад.
— Чудя се… дали отново няма да избухне някоя златна треска?
— Няма злато — отвърна господин Смит. — И нещо по-лошо — няма дъжд. Няма да има и утре, обзалагам се. Нито пък вдругиден и след това. Няма да вали до края на годината.
Тримата старци седяха и се взираха в ярката като слънце луна, която прогаряше дупка в неподвижното небе.
После столовете отново мъчително заскърцаха.
Първият горещ сутрешен вятър разпиля страниците на календара като изсушена змийска кожа върху олющената фасада на хотела.
Като премятаха тиранти през кокалести рамене, тримата слязоха на бос крак долу и запремигваха към идиотското небе.
— Двайсет и девети януари…
— Нито една милостива капка дъжд.
— Денят едва започна.
— А моето време свършва. — Господин Фремли се обърна и се отдалечи.
Трябваха му цели пет минути, за да намери пътя през бърканицата коридори до нажеженото си като пещ легло. По обед господин Търл надникна в стаята му.
— Господин Фремли?…
— Проклети пустинни кактуси, това сме ние! — задъхано рече лежащият господин Фремли. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разпадне в нагорещена прах по грубия дъсчен под. — Но дори и най-издръжливите кактуси трябва да поемат поне глътка вода, преди да изкарат поредната година в тая проклета фурна. Казвам ви, няма да помръдна оттук. Ще лежа и ще пукна, ако не чуя нещо различно от птичи крака по този покрив!
— Молете се с думи прости и дръжте чадъра си в готовност — отвърна господин Търл и се отдалечи на пръсти.
Привечер по покрива се чу рехаво потропване.
Гласът на господин Фремли запя скръбно от леглото му.
— Не, господин Търл, това не е дъжд! Вие поливате покрива с лейката! Благодаря за старанието, но по-добре престанете.
Тропането спря. От двора се чу въздишка.
Малко по-късно господин Търл заобиколи хотела и видя, че календарът е паднал в прахта.
— Проклет двайсет и девети януари! — извика нечий глас. — Още дванайсет месеца! Трябва да чакаме още дванайсет месеца!
Господин Смит стоеше на прага. Влезе вътре и след малко се върна с два очукани куфара. Стовари ги на верандата.
— Господин Смит! — викна господин Търл. — Не можете да си тръгвате след трийсет години!
— Казват, че в Ирландия вали по двайсет дни в месеца — каза господин Смит. — Ще си намеря работа там и ще тичам без шапка и с отворена уста.
— Не можете да си тръгнете! — Господин Търл трескаво се мъчеше да измисли нещо; сети се и щракна с пръсти. — Дължите ми девет хиляди долара наем!