— Мъртва ли е? — извика господин Фремли от небето. — Имам предвид, свършено ли е с колата? Даже оттук го усещам! Е… май закъсняваме за вечеря!
Господин Търл направи широк жест с ръка.
— Госпожице Хилгуд, това е Пустинният хотел на Джо Търл, работещ двайсет и шест часа в денонощието. Зелените гущери и кукувиците да бъдат така добри да се запишат на рецепцията, преди да се качат нагоре. Пренощувайте тук безплатно, а на сутринта ще свалим нашия форд от трупчетата и ще ви откараме до града.
Госпожица Хилгуд позволи да й помогнат да слезе. Колата изстена, сякаш протестираше срещу раздялата им. Тя внимателно затвори вратата с тихо изщракване.
— Един приятел си отиде, но другият е все още с мен. Господин Търл, ще бъдете ли тъй любезен да я внесете вътре?
— Нея ли, мадам?
— Простете, винаги мисля за вещите като за хора. Автомобилът беше мъж, предполагам, защото ме водеше насам-натам. Но арфата би трябвало да е жена, не мислите ли?
Тя кимна към задната седалка. Там, наклонен на фона на небето като нос на древен кожен кораб, разсичащ въздуха, се издигаше висок калъф.
— Господин Смит, помогнете — каза господин Търл.
Двамата развързаха огромния калъф и внимателно го понесоха.
— Какво има вътре? — викна господин Фремли отгоре.
Господин Смит се спъна. Госпожица Хилгуд ахна. Калъфът се олюля в ръцете на мъжете.
Отвътре се разнесе тих мелодичен звън.
Господин Фремли го чу. Това бе всичко, което искаше да знае. Със зяпнала уста гледаше как дамата и двамата мъже с приятелката в кутия бавно изчезват в обширната тераса долу.
— Внимателно! — възкликна господин Смит. — Някой проклет глупак е оставил багажа си тук… — Млъкна. — Някой проклет глупак? Та това съм аз!
Двамата мъже се спогледаха. Вече не се потяха. Отнякъде бе задухал нежен вятър, развяваше яките на ризите им и нежно разлистваше календара в прахта.
— Моят багаж… — каза господин Смит.
После всички влязоха вътре.
— Още вино, госпожице Хилгуд? Не са сервирали вино от години.
— Само капка, ако обичате.
Седяха на светлината на една-единствена свещ, която превръщаше стаята в пещ и изтръгваше пламъци от сребърните прибори и новия порцелан. Разговаряха, пиеха топло вино и се хранеха.
— Госпожице Хилгуд, разкажете за себе си.
— За себе си. През целия си живот бях толкова заета да тичам от Бетовен през Бах до Брамс, че не забелязах как навърших двайсет и девет. Следващия път, когато се огледах, бях на четиридесет. Вчера — на седемдесет и една. О, имаше мъже; но те се отказваха от пеенето на десет, а от летенето — на дванайсет. Винаги съм си мислила, че сме родени да летим по един или друг начин, и затова не можех да търпя мъже с цялото желязо на света в кръвта си. Така и не срещнах мъж, по-лек от четиристотин килограма. Минават край теб като катафалки с черните си делови костюми.
— И вие отлетяхте от тях, така ли?
— Само във въображението си, господин Търл. Трябваха ми шейсет години, за да направя решителната стъпка. През цялото време се държах за пикола, флейти и цигулки, защото те създават потоци във въздуха, нали разбирате, като потоците и реките на земята. Изследвах всеки приток и пробвах всеки пресноводен вятър от Хендел до тресавището на Щраус. Изминах дълъг път, преди да се озова тук.
— И как все пак решихте да напуснете? — попита господин Смит.
— Миналата седмица се огледах и си казах — погледни се, та ти летиш съвсем сама! Никой в Грийн Сити не го е грижа дали изобщо можеш да летиш, или пък до какви височини си способна да стигнеш. Винаги е дежурното „Чудесно, Бланш“, „Благодаря за рецитала на събранието, госпожице Х.“ Но никой не слушаше музиката наистина. А когато преди много време приказвах за Ню Йорк или Чикаго, всички ми се смееха. „Защо да бъдеш малко жабче в огромно блато, когато може да си най-голямата жаба в Грийн Сити!“ И така останах, докато онези, които ме съветваха по този начин, или се преселиха, или измряха, или пък и двете. Останалите са като със запушени уши. Миналата седмица се отърсих и си казах — чакай малко! Откога жабите имат криле?
— Значи пътувате на запад? — поинтересува се господин Търл.
— Може би. Ще свиря акомпанимент, или пък в някой от онези оркестри под открито небе. Само да е някъде, където да мога да свиря и да има поне един човек, който да ме чуе наистина…
Седяха в горещия мрак. Тя приключи, беше казала всичко, глупаво или не — и сега тихо се облегна в стола си.
Горе някой се изкашля.
Госпожица Хилгуд чу и стана.
На господин Фремли му трябваше време да разлепи клепачи и да различи очертанията на жената, навела се да остави подноса до разхвърляното му легло.