Бе господин Фремли.
Аплодираше в стаята си.
На господин Търл му трябваха пет секунди, докато схване какво чува. После смушка господин Смит и също започна да пляска с ръце. От дланите им отекваха могъщи експлозии. Ехото рикошира в кухините на хотела горе и долу, отрази се в стени, огледала, прозорци, опитваше се да се освободи от стаите.
Госпожица Хилгуд отвори очи, сякаш тази нова буря я бе сварила неподготвена, на открито.
Мъжете изнасяха свой собствен рецитал. Пляскаха толкова трескаво, сякаш в ръцете им един след друг гърмяха фишеци. Господин Фремли изкрещя нещо. Никой не го чу. Длани се разделяха и сблъскваха отново и отново, докато пръстите им не се подуха, старците не останаха без дъх и накрая се наложи да свалят ръце на колене и да се помъчат да успокоят полуделите си сърца.
После, много бавно, господин Смит стана и, без да откъсва поглед от арфата, излезе навън и внесе куфарите си. Дълго остана в подножието на стълбището, загледан в госпожица Хилгуд. Погледът му се спря върху единствения й багаж, после се премести върху нея и той вдигна въпросително вежди.
Госпожица Хилгуд погледна арфата, куфара си, господин Търл и накрая отново господин Смит.
Кимна.
Господин Смит се наведе и, хванал собствения си багаж в една ръка и нейния куфар в другата, започна дългото бавно изкачване в тихия полумрак. Госпожица Хилгуд отново опря арфата на рамото си и или засвири в синхрон с движенията му, или той се заизкачва в такт с музиката — никой не знаеше кое точно.
На площадката господин Смит срещна господин Фремли, който бе наметнал избелелия си халат и бавно се спускаше надолу.
Двамата спряха, загледани към фоайето, към мъжа в сенките в отсрещния край и двете жени оттатък него, по-скоро като смътно движение и проблясък. И двамата мислеха едно и също.
Звукът на арфата, звукът на прохладната вода всяка вечер оттук нататък. Вече никакво поливане на покрива с градинския маркуч. Просто стой на верандата или легни в леглото си и слушай как дъждът вали… вали… вали…
Господин Смит продължи нагоре. Господин Фремли се запъти надолу.
Арфата, арфата. Чуй, чуй!
Петдесетте години суша бяха минали.
Настъпи времето на продължителните дъждове.