Мери с досада изключи телевизора. Какви глупости само! Някой просто си правеше майтап. Не беше възможно да съществува такова нещо. Тя тръгна към кухнята. Натисна ключа на лампата. Нищо не стана. Значи пак нещо в тъпата техника се беше развалило. Мери се ядоса. За кой ли път щеше да вечеря на тъмно, заради скапаната електроника. За 50 години нещата не се бяха променили кой знае колко. Всички машинарии непрекъснато даваха накъсо. Тя седна на масата. Нещо в тъмнината я тревожеше. Сякаш имаше и още някой. А и след онова страшилище по тривизията… Тръпки полазиха по гърба й. Започна да й се струва, че зад всеки шкаф се е скрило незнайно същество, че във всеки тъмен ъгъл дебне чудовище. Накрая наистина реши, че е видяла очертанията на нечие тяло. Но в същия миг я заболя окото. Нищо такова не съществуваше! Стига с тези глупости! Въобразяваше си и това е. Беше уморена и въображението й играеше шеги…
Не успя да довърши мисълта си. Болката я връхлетя със страшна сила. След няколко минути душата изостави все още конвулсивно потрепващото й тяло и попадна в света, от който вече никога нямаше да се върне. Съществото изпружи хобота си в знак на доволство. След няколко часа щеше да започне голямата битка. Само през това съдбовно денонощие нямаше да може да изчезва. Трябваше да си завоюва тази планета. Единствената битка, при която нямаше право да се измъква по обичайния начин. Такива бяха Правилата на Играта. Затова използва времето до полунощ за убиване, като след това се разтваряше във въздуха.
24 май 2043 година, два часът сутринта
Даяна направи знак на пилота да обиколи отново квартала. Стори й се, че мярна нещо малко по на юг. Може да й се бе привидяло, но не й се вярваше. Тя се гордееше с орловия си поглед. Не би могло да е човек — беше голо и дори на доста слабата лунна светлина изглеждаше зеленикаво. Освен това като че ли видя шиповете по гърба му. Птицата направи голям кръг и Даяна отново зърна странното същество. Този път нямаше съмнение, че това е Злото. Сложи си най-новия модел очила за нощно виждане. С тях светът не ставаше зеленикав, както с по-старите модели, а всичко изглеждаше светло като посред бял ден. Но щом погледна към чудовището, не го видя. Свали очилата и погледна пак. Съществото си беше там. Стоеше и не им обръщаше никакво внимание. Даяна отново сложи очилата. Изчезна. Свали ги. Появи се. Явно в стъклата имаше нещо, което й пречеше да го вижда. Сигурно беше новата съставка — току-що открит материал. Значи трябваше да се справи с него без тях, а това беше около хиляда пъти по-трудно. Можеше да не уцели, а в малкото шишенце имаше течност за около два опита. Ако не улучеше, човечеството загиваше. Прекалено скъпо щеше да плати за един малък неуспех. Тя си пое дълбоко дъх и кимна на пилота. Птицата се снижи толкова, че почти перна чудовището по главата. Даяна се опита да го полее, изразходвайки колкото можеше по-малко течност. Въпреки това половината шишенце се изля. Но в същия миг птицата попадна в една въздушна яма и се дестабилизира за момент. Което беше достатъчно, за да се излее течността на повече от метър от съществото. Стреснато от плисъка, то се сепна и подуши локвичката. Явно позна миризмата, защото хукна да бяга в обратната посока. Птицата направи завой и полетя след него. Когато вече бяха съвсем близо и Даяна се приготвяше за втория си опит, в най-неподходящия момент чудовището се обърна и уцели птицата в окото. Стресната от болката, тя отново кривна и провали и този опит на жената. Даяна седна назад, почти безчувствена към всичко. Беше се провалила! Бе обрекла човечеството на гибел. Тъкмо се приготви да хвърли шишенцето и часовника, когато забеляза, че са останали няколко капки. Още имаше надежда! Птицата бързо губеше височина. Скоро щяха да започнат и гърчовете. Имаше на разположение само няколко секунди. Съществото бе спряло и ги гледаше, явно доволно, че ги е обезвредило. Подходящият момент дойде, Даяна изля капките и… нищо не стана. Отново не беше уцелила! Сега вече нямаше надежда нито за нея, нито за човешкия род. Птицата започна да се гърчи и жената и пилота изпаднаха от гърба й. Даяна остана да лежи, докато не чу някакъв стон. Погледна към съществото. Част от него вече я нямаше, а останалото продължаваше да изчезва. Сякаш гигантска гъба го изтриваше. Накрая от него остана само купчинка прашец. Жената припряно натика в часовника всяка прашинка от ужасното създание. След това най-сетне си отдъхна. Кошмарът бе свършил.