— Зарежи това! — той отметна косата от челото си. — Никъде не съм те насаждал…
— Сигурно не си, но в Специалния отдел имат Банка с холографии, а методите им…
— Стига! Да не мислиш, че аз… — чак сега осъзна колко съм изплашен. — Виж какво, оня Хоук не е някакъв дребен джебчия. Той живее точно в такъв свят, в какъвто попадна ти тази вечер, но за разлика от теб живее там постоянно. Щом е дошъл тук, можеш да си сигурен, че неговите хора — очи, уши и пръсти — не са по-малко от хората на Мод Хикънлупър.
— Хинкъл.
— Няма значение. Нито един Певец никога… Нима сериозно мислиш, че бих могъл…
Макар че знаех, че ледените искри в очите му са само камуфлаж, казах:
— Да.
— Ти все пак си ми правил услуги и аз…
— Да речем, че съм ти направил някоя рана в повече, това е всичко.
Погледът му омекна.
— Хоук — бавно казах аз. — Покажи ми.
Въздъхна и се зае да разкопчава медните копчета. Сакото се разтвори. Причудливи пламъци разкрасяваха гърдите му.
Чувствах как устата ми се изкривява, но не отместих поглед. Вместо това шумно издишах.
Той ме гледаше.
— В сравнение с предишния път доста са се увеличили, нали?
— Хоук, Хоук… Ще се убиеш.
Само повдигна рамене.
— Вече не мога да се сетя кои съм си нанесъл сам.
Зае се да ги разглежда.
— Стига! — може би не трябваше да го казвам толкова рязко. Но гледката ставаше непоносима! Най-сетне посегна към долното копче. — Защо вършиш това? — стараех се отчаянието да не проличи в гласа ми.
Успях да го кажа напълно спокойно. Нищо не отчайва толкова, колкото безразличието.
Той вдигна рамене. Видя, че не съм искрен и в зелените му очи за миг се появи гняв. Но аз не исках и това.
— Виж сега — каза Хоук. — Да допуснем, че докосваш даден човек леко, нежно, дори с любов. Струва ми се, че в този случай в мозъка постъпва информация, която нещо вътре тълкува като удоволствие. Може нещото в моя мозък да не тълкува информацията както трябва…
Поклатих глава.
— Ти си Певец. Разбирам, че Певците са хора екстравагантни, но…
Сега пък той поклати глава. Направи го бавно, почти незабележимо. Не успя да сдържи гнева си. Скулите му се втвърдиха, в очите му проблясна мисъл — ясна като болка — и изчезна, без да се облече в думи. И отново единствено раните, оплели кльощавото тяло, останаха да свидетлстват за мъката.
— Стегни се, момко. Извинявай, ако съм те обидил.
Ръцете му не довършиха движението към първото копче.
— Наистина ли мислиш, че мога да те предам на ченгетата?
— Закопчай се.
Закопча се. После каза:
— Вече е полунощ. Една току-що ми съобщи Думата.
— Казвай.
— Ахат.
Кимнах.
Той закопча и яката.
— За какво мислиш?
— За кравите.
— За кравите ли? Какво общо имат кравите? — недоумяваше Хоук.
— Ходил ли си някога във ферма за мляко?
— НЕ.
— За да се увеличи добивът, държат кралите безчувствени. Хранят ги интервенозно. Хранителната смес си върви по тръбите — отначало широки, после по-тесни и по-тесни, докато не попадне във високопроизводителните полутрупове.
— Виждал съм в списанията.
— Хората…
— Не, бе. Кравите.
— Ти ми съобщи Думата. Сега тя ще започне да се разпространява, когато я кажа на другите, а те ще я предават все по-нататък, докато утре вечер…
— Аз тръгвам. Чака ме онзи…
— Хоук!
Той се обърна.
— какво?
— Според теб не бива да се опасяваме от удар от страна на тайнствени сили, по-умели и по-жестоки от нас с теб… О’кей, така да е. Но ти не се виждал досега толкова умопомрачително изчезване, каквото аз ще направя веднага след като се освободя от товара.
На челото му се появиха ситни бръчки.
— Сигурен ли си, че не съм го виждал преди?
— Честно казано, не съм убеден — вече се усмихвах.
— А-ха — произнесе Хоук и издаде звук, който приличаше на смях, но не беше. — Отивам да доведа адаша.
И се скри между дърветата.
Погледнах нагоре, към отблясъците лунна светлина сред листата.
След това погледнах надолу, към портфейла.
Внимателно заобикаляйки камъните, към мен се приближаваше оня Хоук. Беше облечен със сив костюм и сив пуловер с висока яка. Над месестото лице главата беше избръсната.
— Мистър Кодуолитър-Ериксън?
Стиснах протегнатата ръка — суха кожа, опъната върху остри кости.